— Не исках да се получи така.
Бъч я избута настрана с тежката си ръка.
— Имам една идея. Защо не ме оставиш да си свърша работата?
— Не я докосвай — изръмжа Рот.
— Да бе, ще те послушам — Бъч блъсна другия мъж напред. Когато стигнаха до колата, Бъч рязко отвори задната врата и натисна главата на Рот, за да вкара грамадното му тяло вътре.
— Кой си ти? — извика тя.
Рот я погледна, застанал неподвижно, въпреки че Бъч го натискаше с всичка сила.
— Баща ти ме изпрати — каза той отчетливо и след това седна на задната седалка.
Бет затаи дъх. Като през мъгла видя Бъч да затръшва вратата и да се отправя към мястото на шофьора.
— Почакай! — извика тя.
Но колата рязко потегли и гумите й оставиха черни следи по асфалта.
15
Бъч взе радиостанцията и помоли диспечера да изпрати незабавно някой в двора на Бет, за да прибере оръжията и парите, които беше покрил със сакото си. Докато караше, едното му око гледаше пътя, а другото в огледалото за обратно виждане. Заподозреният също го гледаше, а на зловещото му лице играеше лека усмивка.
Исусе, този тип беше огромен. Заемаше почти цялата задна седалка и беше наклонил глава, за да не се удари в тавана, ако попаднат на дупка по пътя.
Бъч нямаше търпение да го изкара от проклетата кола. След по-малко от пет минути вече караше по Трейд Стрийт и зави към паркинга на участъка, като се постара да спре възможно най-близо до страничния вход. Излезе от колата и отвори задната врата.
— Хайде да не си правим номера — каза той и хвана Рот за ръката.
Мъжът се изправи. Бъч го побутна да върви напред. Но заподозреният отстъпи назад в посока, обратна на участъка.
— Сбърка пътя — Бъч запъна крака и го задърпа силно. Заподозреният не помръдваше. Просто отстъпваше назад, повлякъл Бъч със себе си.
— Мислиш си, че няма да те застрелям? — попита Бъч и посегна към пистолета си.
И внезапно всичко свърши.
Бъч никога не беше виждал някой да действа толкова бързо. В един миг онзи беше с ръце на гърба, оковани в белезници, в следващия белезниците бяха на земята. Само с едно движение Бъч беше обезоръжен, заклещен в задушаваща хватка и завлечен в сенките.
Тъмнината ги погълна. Докато се съпротивляваше, Бъч осъзна, че се намира в тясната уличка между участъка и съседната офис сграда. Беше широка само около метър и половина, но дълга към двадесет и неосветена. Към нея не гледаха никакви прозорци.
Когато Бъч беше обърнат и притиснат към тухлената стена, малкото въздух, който бе успял да си поеме, изскочи със свистене от белите му дробове. Колкото и невероятно да му се струваше, мъжът го вдигна във въздуха, хванал го за шията само с една ръка.
— Не трябваше да се намесваш, полицай — каза мъжът раздразнено с дълбок, дрезгав глас. — Трябваше да си вървиш по пътя и да я оставиш да дойде при мен.
Бъч напразно се опитваше да се освободи от желязната хватка. Огромната ръка, стиснала гърлото му, изстискваше живота му капка по капка. Давеше се, борейки се отчаяно за глътка въздух. Погледът му се премрежи, губеше съзнание. Знаеше без никакво съмнение, че няма начин да се измъкне. Щяха да го приберат от уличката в чувал за трупове. Точно както се беше заканил мъжът.
След минута престана да се съпротивлява, ръцете му се отпуснаха безсилно. Искаше да се бори. Имаше волята да се бори. Но не му бяха останали физически сили.
Смъртта? Нямаше нищо против да умре. Щеше да загине, изпълнявайки служебния си дълг, макар и като последен глупак, защото не беше поискал подкрепление. И все пак беше по-добре и по-бързо да си отиде така, вместо да свърши в някое болнично легло, страдащ от отвратителна, бавно прогресираща болест. И по-достойно, отколкото сам да се застреля. Което му беше минавало през ум един-два пъти преди.
С последни издихания успя да съсредоточи погледа си върху лицето на мъжа. Той отвърна на погледа му с изражение, което говореше, че се владее напълно.
Правил го е и преди, помисли си Бъч. Свикнал е да убива.
Господи. Бет.
Какво, по дяволите, би сторил мъж като този на Бет?
Рот почувства как тялото на ченгето се отпуска. Беше още жив, но едва дишаше.
Липсата на какъвто и да било страх в този човек беше невероятна. Беше вбесен от внезапното нападение, заслужаваше възхищение за начина, по който се би, но не прояви и капчица страх. И сега, когато му предстоеше да премине в небитието, той покорно приемаше своята смърт. Може би дори изпитваше облекчение.
По дяволите. Рот би се чувствал по същия начин.
Жалко е да убиеш някой, който приема смъртта като воин. Без страх и без колебание. Такива като него са малцина както сред вампирите, така и сред хората.