— Престани да го повтаряш!
— Баща ти те познаваше — извика Рот.
— Тогава защо не ме е искал? — изкрещя тя в отговор.
Рот трепна.
— Искаше те. Наблюдаваше те. През целия си живот беше близо до теб.
Тя затвори очи и обгърна тялото си с ръце. Не можеше да повярва, че отново е готова да се поддаде на магията му.
— Бет, погледни ме. Моля те.
Тя отвори очи.
— Подай ми ръката си. Хайде.
Когато тя не реагира, той взе ръката й и я постави на гърдите си, там, където беше сърцето му.
— Кълна се в честта си. Не те лъжа.
Той застана напълно неподвижен, сякаш й даваше възможност да разчете всеки нюанс в изражението на лицето му и езика на тялото му.
Ами ако е истина, каза си тя.
— Той те обичаше, Бет.
Не му вярвай. Не му вярвай. Не…
— Защо тогава не е дошъл при мен?
— Надяваше се, че няма да се наложи да узнаеш за него. Че животът, който той водеше, ще ти бъде спестен — Рот сведе поглед към нея. — И времето, което му беше отредено, изтече.
Последва дълго мълчание.
— Какъв беше баща ми?
— Такъв, какъвто съм и аз.
Рот отвори устата си.
Дълги кучешки зъби. Той имаше дълги кучешки зъби.
Кожата й настръхна от ужас. Тя го блъсна.
— Ти… побъркано копеле!
— Бет, чуй ме…
— Какво ще ми кажеш, че си шибан вампир! — тя му се нахвърли и заудря с юмруци по гърдите му. — Откачено копеле! Откачено… копеле! Ако искаш да изживееш фантазиите си, намери си някой друг!
— Баща ти…
Тя го зашлеви по лицето. Доста силно.
— Не започвай пак. Дори не се и опитвай — ръката й пареше, тя я притисна към корема си. Плачеше й се. Защото изпитваше болка. Защото искаше и него да го заболи, но той изобщо не се впечатли от факта, че го е ударила.
— Господи, почти успя да ме заблудиш, наистина — изстена тя. — Но не, трябваше да стигнеш още по-далеч и да ми покажеш тези фалшиви зъби.
— Истински са. Погледни ги по-внимателно.
В стаята от само себе си се запалиха още свещи, една по една. Въздухът излезе от устата й със свистене. Внезапно придоби чувството, че нищо не е такова, каквото изглежда. Нямаше правила. Реалността придобиваше други, непознати измерения. Тя се втурна към вратата, но той беше вече там. Сви се, като че ли имаше някакъв шанс да го задържи далече от себе си.
— Не се приближавай — Бет посегна към дръжката на вратата. Натисна я, напрягайки цялото си тяло. Тя не помръдна.
Паниката запълзя по вените й.
— Бет…
— Пусни ме! — дръжката на вратата се впи в дланта й, докато се опитваше да я завърти.
Усетила ръката му на рамото си, тя изпищя.
— Не ме докосвай!
Отскочи от него и затича из стаята. Той тръгна след нея, приближаваше я бавно и неумолимо.
— Ще ти помогна.
Стрелна се покрай него и се спусна към вратата. Този път тя се отвори още преди да е докоснала дръжката. Като че ли той я беше отворил със силата на волята си.
Тя се извърна ужасена към него.
— Това не е истина.
Втурна се нагоре по стълбите, препъна се само веднъж. Счупи си нокътя, докато се опитваше да отвори заключващия механизъм на картината, но накрая успя. Прекоси салона на бегом. Изскочи от къщата и…
Рот беше там, изправил се на моравата отпред.
Бет рязко спря. Ужас заля цялото й тяло, страхът и недоверието стиснаха сърцето й като в юмрук. Усещаше, че полудява.
— Не — побягна без посока, само и само да бъде по-далеч от него.
Усети, че е по петите й и затича още по-бързо. Продължи да бяга, докато остана без дъх, погледът й се замъгли от изтощение и краката я заболяха. Тичаше с всички сили, но той я следваше неотлъчно.
Падна на тревата и зарида. Разплакана, тя се сви на кълбо, сякаш да се предпази от удар. Когато я вдигна, тя не оказа съпротива. Каква полза? Ако това беше сън, накрая щеше да се събуди. А ако е истина… Щеше да му се наложи да обясни много други неща, освен живота на баща й.
Докато Рот отнасяше Бет в стаята долу, усещаше мъчителния прилив на вълни от страха и объркването й. Сложи я на леглото и издърпа покривката, за да я завие. След това отиде да седне на дивана с мисълта, че разстоянието, което ги делеше, ще я поуспокои.
Накрая тя се обърна и той почувства, че го гледа.
— Чакам да се събудя. Да чуя звъна на будилника — каза тя пресипнало. — Но това няма да стане, нали?
Той поклати глава.
— Как е възможно? Как… — тя прочисти гърлото си. — Вампири?
— Просто сме друга раса.
— Кръвопийци. Убийци.
— По-скоро преследвано малцинство. Ето защо баща ти се надяваше, че при теб няма да настъпи промяна.
— Промяна?
Той мрачно кимна.
— О, Боже мой — тя закри устата си с ръка, сякаш щеше да повърне. — Не ми казвай, че аз ще…