— Ей, тези истински ли са? — попита русият, като че ли тя щеше да му отговори.
Приятелят му хвана зърното на едната й гръд и го дръпна. Тя трепна и очите й се напълниха със сълзи. Или може би ослепяваше поради хипервентилацията.
Колежанчето се засмя.
— Мисля, че е натурална. Но и сам ще можеш да се убедиш, когато свърша.
Когато русият се захили, някаква част дълбоко в мозъка й заработи и отказа да приеме случващото се. Трябваше да престане да се бори и да си спомни какво беше учила в курсовете по самозащита. С изключение на това, че дишаше тежко, тялото й замря, но мина цяла минута, докато колежанчето го забележи.
— Ще кротуваш ли? — попита той, като я гледаше подозрително.
Бет бавно кимна.
— Добре — той се наведе и дъхът му я удари в носа. Тя се постара да не се отдръпне, когато усети зловонната миризма на застоял цигарен дим и бира. — Но ако пак се разпищиш, ще те намушкам. Ясен ли съм?
Тя кимна отново.
— Пусни я.
Русият освободи китките й и започна да обикаля ухилен край тях, като че ли търсеше най-доброто място за наблюдение.
Усещаше по кожата си грубите ръце на колежанчето, които я опипваха, и напрегна волята си, за да потисне пристъпа на гадене. Въпреки че изпитваше отвращение, когато дланите му притиснаха гърдите й, тя посегна към ципа на панталона му. Все още я държеше за шията и й беше трудно да диша, но когато докосна пениса му, той изстена и разхлаби хватката си. С рязко движение сграбчи тестисите му и ги изви с всичка сила, а когато той се свлече надолу, нанесе силен удар с коляното си в носа му. Адреналинът й се покачи и за част от секундата й се прииска приятелчето му да й се нахвърли, вместо да я зяпа глупаво.
— Да ви го начукам! — изкрещя тя към двамата.
Бет хукна към края на уличката, като придържаше с ръце блузата си и не спря да тича, докато не стигна до сградата, където живееше. Ръцете й така трепереха, че едва успя да пъхне ключа в ключалката. Чак когато застана пред огледалото в банята, осъзна, че по лицето й се стичат сълзи.
Бъч О’Нийл вдигна очи, когато полицейската радиостанция под контролното табло на необозначената му патрулна кола се включи. Съобщиха за мъж, станал жертва на нападение в една странична уличка наблизо.
Бъч погледна часовника си. Беше малко след десет часа, което означаваше, че веселбата тепърва започва. Беше петък вечерта в началото на юли, разюзданите колежанчета наскоро бяха излезли във ваканция и умираха да се надпреварват в Олимпийските игри за глупаци. Вероятно някой беше нападнал жертвата, за да я ограби или за да й даде урок. Надяваше се да е второто.
Бъч взе микрофона и съобщи на диспечера, че ще провери какво става, въпреки че беше детектив от отдел „Убийства“, а не уличен полицай. В момента работеше върху два случая — труп, изваден от река Хъдсън, и човек, ударен от кола, след което шофьорът избягал. Но винаги можеше да се случи и още нещо. Що се отнасяше до него, колкото по-дълго беше извън дома си, толкова по-добре. Мръсните съдове в умивалника и смачканите чаршафи на леглото нямаше да усетят липсата му.
Пусна сирената, натисна газта и си помисли: „Купонът вече може да започне.“
2
Минавайки през „Скриймърс“, Рот с презрение наблюдаваше как хората от тълпата се препъват в бързината си да се дръпнат от пътя му. Порите им излъчваха страх и нездраво, силно любопитство. Вдъхна противната миризма. Добитък. Всички до един.
Зад тъмните очила очите му се напрягаха в мъждивата светлина и той затвори клепачи. Зрението му беше толкова зле, че в непрогледната тъмнина се движеше точно толкова уверено, колкото и на оскъдната светлина в клуба. Напрегна слуха си и различи звуците на музиката, влаченето на крака, шепот, звук от чаша, разбила се на пода. Беше му все едно дали на пътя му ще се изпречи нещо. Било то стол, маса или човек, той просто щеше да мине през него.
Усети съвсем ясно присъствието на Дариъс, защото беше единственият, от чието тяло не се носеше миризмата на панически страх. Макар че дори воинът тази вечер беше доста изнервен.
Застанал пред другия вампир, Рот отвори очи. Виждаше Дариъс като смътна сянка, тъмното петно на лицето му и черните му дрехи бяха единствената информация, която очите му можеха да му дадат.
— Къде е Тормент? — попита той, долавяйки дъха на уиски.
— Отиде да глътне малко чист въздух. Благодаря, че дойде.
Рот се отпусна на един стол. Гледаше право пред себе си и наблюдаваше как тълпата постепенно поглъща пътеката, която беше проправил. Чакаше.
Гръмогласната музика на „Лудакрис“ преля в по-консервативното изпълнение на „Сайпръс Хил“.