Господин Х. погледна победения, който все още се опитваше да натъкми ремъците на нагръдника на раменете си. Представляваше жалка картинка — долната му устна беше увиснала, пръстите му непохватно се бореха с пластмасовите закопчалки. Били също го гледаше. Както хищник гледа плячката си.
— Помислих си защо да не проведем едно приятелско състезание — каза господин Х., когато най-после минаха през турникета. — Да видим кой от двама ви ще успее да нанесе повече удари на другия.
Излязоха на бойната арена. Очите на господин Х. бързо привикнаха към кадифената тъмнина и неоновото присветване на оръжията на другите играчи. Площадката беше достатъчно голяма за тридесетината младежи, които пъргаво заобикаляха препятствията, смееха се, крещяха и изстрелваха снопове светлина.
— Да се разделим — каза господин Х.
Докато победеният мигаше с късогледите си очи, Били отскочи с бързината на животно. Миг по-късно сензорът в средата на нагръдника на победения реагира. Младежът погледна надолу, като че ли не разбираше какво става.
Били се оттегли в тъмнината.
— По-добре се прикрий, синко — промърмори господин Х.
Той стоеше настрана и наблюдаваше всяко тяхно движение.
Били непрекъснато улучваше победения от различни ъгли, маневрирайки между препятствията. Придвижваше се ту бързо, ту бавно, после стреляше от голямо разстояние. Объркването и безпокойството на победения все повече се засилваха всеки път, когато лампичката на гърдите му присветваше. А поради отчаянието движенията му бяха некоординирани като на малко дете. Изпусна оръжието си. Препъна се в собствените си крака. Удари рамото си в една бариера.
Били се справяше блестящо. Въпреки че мишената му губеше сили и отстъпваше, той беше безмилостен. Дори когато победеният отпусна оръжието си и се облегна изтощен на стената, Били отново стреля и го улучи.
И пак се скри в тъмнината.
Този път господин Х. тръгна след Били, но целта му беше друга, нямаше намерение да прави оценка на неговото представяне. Ридъл беше чевръст, лавираше край препятствията от пенопласт и се промъкваше към мястото, където се намираше победеният, за да може да го нападне в гръб.
Господин Х. се досети какъв е планът на Били. Мина бързо вдясно и застана на пътя на Ридъл. И стреля в него от упор. Били изненадано погледна към гърдите си. Сензорът му реагираше за пръв път.
— Добра работа свършихме тази вечер — отбеляза господин Х. — Игра добре, синко. Поне досега.
Били вдигна очи и постави ръка на сърцето си, където се намираше мигащата цел.
— Сенсей — произнесе думата като влюбен, с благоговение и обожание.
Бет не смяташе да моли иконома да я закара, защото беше прекалено развълнувана, за да води любезен разговор с когото и да било. Тръгна по улицата и извади мобилния си телефон, за да повика такси. Почти беше набрала номера, когато чу бръмченето на кола и вдигна глава.
Икономът излезе от мерцедеса и се поклони.
— Господарят ми се обади и ме помоли да ви закарам до вас, мадам. И аз… аз с радост бих сторил това.
Беше толкова искрен и изпълнен с надежда, като че ли щеше да му направи голяма услуга, ако му позволи да се погрижи за нея. Но Бет имаше нужда да остане поне за малко сама. Имаше чувството, че главата й ще се пръсне след всичко, което се случи.
— Не, благодаря — каза тя и се помъчи да се усмихне. — Аз просто искам…
Лицето на догена помръкна. Заприлича на бито куче. Там, където добрите й маниери се провалиха, изигра роля чувството й за вина.
— Е, добре.
Преди той да успее да заобиколи колата, тя отвори вратата и се настани на седалката до мястото на шофьора. Икономът, изглежда, се смути от тази нейна инициатива, но бързо се съвзе и на сбръчканото му лице отново се появи усмивка.
Когато той седна зад волана и включи двигателя, Бет каза:
— Аз живея на…
— О, зная къде живеете. Винаги сме знаели къде сте. Първо в интензивното отделение за новородени на болницата „Сейнт Франсис“. След това медицинската сестра ви отнесе у дома си. Надявахме се, че ще останете при нея, но я принудиха да ви върне обратно в болницата. След това държавата пое грижата за вас. Първо ви дадоха на семейство Макуилямс, които живееха на „Елмуд Авеню“, но скоро се разболяхте от пневмония и отново попаднахте в болницата.
Включи мигача и зави наляво при един знак „Стоп“.
Тя почти не дишаше, за да не изпусне някоя дума.
— След това ви изпратиха в семейство Райън, но там имаше твърде много деца. Тогава ви взе семейство Голдрич, те живееха в една стъпаловидна сграда близо до „Роли Стрийт“. Мислехме, че ще ви задържат, но скоро след това жената забременя и вие се озовахте в онова сиропиталище. Това никак не ни хареса, защото не ви позволяваха да играете много навън.