— Непрекъснато повтаряте „ние“ — прошепна тя, страхувайки се от отговора и в същото време отчаяно се надяваше да го получи.
— Да. Вашият баща и аз.
Бет закри уста с опакото на ръката си, но не сваляше очи от профила на иконома, сякаш се опитваше да го запомни.
— Той ме е познавал?
— О, да, госпожице. Знаеше всичко за вас. Детската градина, основното училище и гимназията — очите му срещнаха погледа на Бет. — Толкова се гордеехме с вас, когато постъпихте в колежа с онази стипендия. Бях на церемонията по дипломирането ви. Снимах ви, за да може баща ви да ви види.
— Той ме е познавал — тя повтори думите, сякаш искаше да чуе как звучат. Имаше чувството, че се отнасят за някой друг, а не за собствения й баща.
Икономът я погледна и се усмихна.
— Имаме всички написани от вас статии. Дори написаните в гимназията и колежа. Когато започнахте работа в „Колдуел Куриър Джърнъл“, баща ви не си лягаше сутрин, преди да съм му донесъл вестника. Независимо колко тежка нощ е прекарал, не заспиваше, докато не изчете всичко, което сте написали. Много се гордееше с вас.
Бет започна да рови из чантата си за кърпичка.
— Заповядайте — икономът й подаде пакетче с хартиени кърпички.
Бет деликатно издуха носа си.
— Госпожице, трябва да разберете колко трудно му беше да бъде далеч от вас. Знаеше, че е опасно да ви приближи. Семействата на воините се охраняват добре, но вие бяхте беззащитна, защото растяхте като човек. Освен това се надяваше, че преобразяването ще ви се размине.
— Познавахте ли майка ми?
— Не много добре. Не живяха дълго заедно. Тя изчезна скоро след като започнаха да се срещат, защото разбра, че той не е човек. Не му каза, че е бременна, и му се обади малко преди да роди. Мисля, че се е страхувала от това на какво ще даде живот. За нещастие, когато настъпи моментът, тя беше откарана в болница за хора, преди да успеем да стигнем до нея. Но трябва да знаете, че той я обичаше. Обичаше я много.
Бет попиваше информацията като гъба и запълваше празнините в мозъка си.
— Баща ми и Рот — те бяха ли близки?
Икономът се поколеба.
— Баща ви обичаше Рот. Ние всички го обичаме. Той е нашият повелител. Нашият крал. Затова баща ви го изпрати при вас. Не трябва да се страхувате от него. Няма да ви нарани.
— Знам това.
Стигнаха до сградата, където живееше, а на нея толкова й се искаше да продължи разговора си с иконома.
— Ето, че пристигнахме — каза той. — „Ред Авеню“ 1188, апартамент 1-Б. Трябва да призная, че на двамата с баща ви не ни харесваше, че живеете на партера.
Колата спря, но тя не слезе веднага.
— Може ли да ви попитам за още някои неща? Друг път? — попита Бет.
— О да, госпожице. Моля ви. Има толкова много неща, които искам да ви кажа — той излезе от колата, но когато стигна до нея, тя вече затваряше вратата.
Смяташе да му подаде ръка и да му благодари официално. Но вместо това прегърна дребния старец.
След като Бет напусна стаята, жаждата на Рот го подтикваше да се впусне след нея, а тялото му бе пронизано от болка, сякаш за наказание, че я е отпратил. Обу панталоните си и едва се добра до телефона. Звънна първо на Фриц, а после на Тормент. Гласът му пресекваше и се наложи да повтаря думите си, за да го разберат.
Веднага щом приключи разговора с Тор усети, че му се повдига. Едва успя да се добере до банята, като мислено призова Мариса. Наведе се над тоалетната чиния, но в стомаха му нямаше почти нищо.
Чаках прекалено дълго, каза си той. От доста време пренебрегваше сигналите, които тялото му изпращаше. А после срещна Бет и желанията му поеха в съвсем друга посока. Нищо чудно, че беше доведен до полуда.
Усети парфюма на Мариса откъм стаята.
— Господарю? — извика тя.
— Имам нужда…
Бет, помисли си той, халюцинирайки. Виждаше я пред себе си, чуваше гласа й. Протегна ръка, но намери само празно пространство.
— Господарю? Да дойда ли при вас? — попита Мариса.
Рот изтри потта от лицето си и излезе от банята. Вървеше на зигзаг като пиян. Не виждаше нищо и потърси опора, при което политна напред.
— Рот! — извика Мариса и се втурна към него.
Той не успя да се задържи на краката си и се стовари върху леглото, като я повлече със себе си. Тялото й се притисна в неговото, но за него то беше тялото на Бет. Опря лице в чаршафите, които ухаеха на Бет. Пое дълбоко дъх и се опита да се овладее, но всичко, което усещаше, беше Бет.
— Господарю, трябва да се нахраните — гласът на Мариса долиташе отдалече, като че ли някъде от стълбите.