Някой почука на вратата.
— Влез — каза той.
Беше администраторката, мускулеста жена с бицепси като на мъж и плоски гърди. Господин Х. винаги се учудваше от противоречивата й природа. Въпреки че според него тежък случай на завист към пениса бе това, което я караше да гълта стероиди и да се занимава с вдигане на тежести като горила, винаги беше гримирана и с прическа. С късата си тениска и тесен клин приличаше на травестит.
Тя го отвращаваше.
Човек трябва да знае кой е, помисли си той. И кой не е.
— Един младеж иска да говори с вас — гласът й беше с октава и половина по-нисък от нормалното. — О’Нийл, мисля, че така беше името. Прилича на ченге, но не ми показа значката си.
— Кажи му, че идвам.
Ти си грешка на природата, добави той наум.
Господин Х. не можа да сдържи смеха си, след като тя — той — или каквото там беше — затвори вратата след себе си.
Той, човекът без душа, който убива вампири, смяташе, че тя е грешка на природата? Е, да, но в крайна сметка той поне имаше цел. И план. А тя, както всеки ден, отново щеше да отиде във фитнес залата, като преди това избръсне наболата си до пет следобед брада.
Беше почти шест часът, когато Бъч спря необозначената си полицейска кола пред дома на Бет. Трябваше да остави колата, но отстранен все пак не значеше уволнен. Щеше да чака капитанът да поиска да върне проклетата таратайка.
Посети и двете школи по бойни изкуства и разговаря с ръководителите им. Единият беше доста неприятен. Побъркан на тема „самоотбрана“ тип, който явно обичаше да му се подмазват и който си беше повярвал, че е истински азиатец. Въпреки че беше бял като Бъч.
Другият беше просто странен. Приличаше на млекар от петдесетте години, с руса, намазана с някаква помада коса и широка, дразнеща усмивка, разкриваща зъби, които не бяха виждали паста за зъби поне половин век. Стараеше се да бъде полезен, но нещо не беше наред. Още щом господин Провинция си отвори устата, инстинктът на Бъч му подсказа, че нещо не е както трябва. Освен това миришеше като жена.
Бъч се изкачи на прескоци по стъпалата пред вратата на Бет и натисна звънеца. Беше й оставил съобщение на гласовата поща в работата и у дома, за да й каже, че ще я навести. Тъкмо се канеше отново да позвъни, когато видя през стъклената врата, че е във фоайето.
По дяволите.
Облечена беше с плътно прилепнала черна рокля, с която изглеждаше толкова красива, че главата отново го заболя. Дълбокото остро деколте разкриваше горната част на гърдите й. Тънката талия подчертаваше елегантните извивки на ханша й. Роклята беше с цепка от едната страна и бедрото й се показваше при всяка стъпка. Носеше обувки с висок ток, от което глезените й изглеждаха още по-стройни и изящни.
Търсеше нещо в чантата си. За момент вдигна очи и се изненада, когато го съзря.
Косата й беше вдигната нагоре. Той си помисли какво ли би почувствал, ако я разпусне.
Тя отвори вратата.
— Бъч.
— Здравей — беше толкова смутен, че езикът му се върза като на малко момче.
— Получих съобщенията ти — спокойно каза тя.
Той отстъпи назад, за да й направи път.
— Имаш ли време да поговорим? — попита Бъч, въпреки че предварително знаеше какъв ще бъде отговорът.
— О, не. Не точно сега.
— Къде отиваш?
— Имам среща.
— С кого?
Погледна го с такова преднамерено спокойствие, че той разбра — щеше да го излъже.
— Не е с някой специален.
Да бе.
— Какво стана с мъжа от снощи, Бет? Къде е той?
— Не знам.
— Лъжеш.
Погледът й не трепна.
— Ако ме извиниш…
Той хвана ръката й.
— Не отивай при него.
Тихо бръмчене на автомобилен двигател наруши тишината. След миг голям черен мерцедес с тъмни стъкла спря пред входа. Ето че пристигна и самият наркобарон.
— Мамка му, Бет — той стисна ръката й по-силно, като се мъчеше да привлече вниманието й. — Не го прави. Замесваш се със заподозрян.
— Пусни ме, Бъч.
— Той е опасен.
— А ти не си ли?
Пусна ръката й.
— Утре — каза тя, като се дръпна назад. — Ще поговорим утре. Ще се видим тук след работа.
Обзет от отчаяние, той препречи пътя й.
— Бет, не мога да ти позволя…
— Ще ме арестуваш ли?
Не и в качеството си на ченге. Освен ако не го възстановят на работа.
— Не, няма.
— Благодаря.
— Не ти правя услуга — отвърна той рязко, когато тя мина край него. — Бет, умолявам те.