Стана му интересно. Дариъс беше прям човек и знаеше, че Рот не обича да му губят времето. Щом мълчеше, значи имаше нещо.
Дариъс отпи от бирата си и въздъхна дълбоко.
— Господарю…
— Ако искаш нещо от мен, зарежи тези глупости — Рот говореше провлечено. Усети приближаването на сервитьорката. Доби впечатление за големи гърди и ивица гола плът между опънатата й блуза и късата пола.
— Искате ли нещо за пиене? — попита тя провлачено. Изкуши се да й каже да легне на масата и да му позволи да се възползва от сънната й артерия. Човешката кръв нямаше да му даде сили за дълго, но със сигурност беше по-добра на вкус от разводнения алкохол.
— Не сега — отвърна той. Напрегнатата му усмивка я обезпокои и в същото време предизвика у нея похотлива тръпка. Той пое миризмата й в белите си дробове.
Нищо интересно, помисли си Рот.
Сервитьорката кимна, но не помръдна. Стоеше и го зяпаше, в тъмнината късата й руса коса ограждаше лицето й като ореол. Беше като омагьосана и сякаш беше забравила не само името си, но и работата си. Колко досадно.
Дариъс се размърда нетърпеливо.
— Това е всичко — измърмори той. — Друго не ни трябва.
Тя се отдалечи от масата им и се загуби в тълпата. Рот чу Дариъс да прочиства гърлото си.
— Благодаря, че дойде.
— Вече ми го каза.
— Да. Добре. Е, двамата с теб се познаваме отдавна.
— Да, така е.
— Участвали сме заедно в няколко славни битки. Избихме много лесъри.
Рот кимна. Братството на черния кинжал защитаваше вампирската раса от Обществото на лесърите поколения наред. Дариъс, Тормент и другите четирима. Лесърите, хора, останали без душа, които служеха на един ужасен господар, Омега, бяха далеч по-многобройни. Но Рот и воините се справяха с положението. Дори нещо повече.
Дариъс се прокашля.
— След всичките тези години…
— Ди, давай направо по същество. Мариса трябва да свърши една малка работа тази вечер.
— Искаш ли да използваш пак стаята си в дома ми? Знаеш, че не позволявам на никой друг да остава там — Дариъс се изсмя неловко. — Несъмнено брат й предпочита да не се появяваш в дома му.
Рот кръстоса ръце пред гърдите си и побутна с крак масата, за да си освободи повече място. Не му пукаше, че братът на Мариса е толкова чувствителен и не одобрява живота, който водеше Рот. Хавърс беше сноб и дилетант, който мислеше със задника си, вместо с главата си. Беше абсолютно неспособен да разбере какви врагове има расата им и какво трябва да се прави, за да се защитят членовете й.
А и Рот нямаше намерение да се прави на тузар, докато избиват цивилното население, само защото скъпото момче било обидено. Трябваше да бъде на бойното поле с воините си, а не да кисне на някакъв си трон. Така че Хавърс можеше да върви по дяволите. Макар че Мариса нямаше нищо общо с отношението на брат си.
— Ще се хвана за думата ти.
— Добре.
— Казвай какво има.
— Имам дъщеря.
Рот бавно обърна глава.
— Откога?
— От доста време.
— Коя е майката?
— Не я познаваш. Тя… тя почина.
Мъката на Дариъс се надигна около него, парливата миризма на стара болка проряза вонята на пот, алкохол и секс в клуба.
— На колко години е? — попита Рот. Усещаше накъде отива разговорът.
— На двадесет и пет.
Рот изруга под нос.
— Не искай това от мен, Дариъс. Не ме моли да го правя.
— Налага се. Господарю, кръвта ти е…
— Още веднъж ме наречи така и ще ти затворя устата. Завинаги.
— Ти не разбираш. Тя е…
Рот понечи да стане. Дариъс го хвана за ръката, но веднага го пусна.
— Тя е наполовина човек.
Господи Исусе…
— Така че може и да не оцелее при преобразяването, ако то се осъществи. Виж какво, ако й помогнеш, поне ще има шанс да живее. Кръвта ти е толкова силна, тя ще увеличи вероятността да премине през промяната. Не те моля да я направиш своя шелан. Нито да я защитаваш, защото с това мога да се справя и сам. Просто се опитвам да… Моля те. Всичките ми синове са мъртви. Тя е всичко, което ще остане след мен. И аз… Майка й беше единствената любов в живота ми.
Ако беше някой друг, Рот щеше да използва двете си любими думи: майната ти. Според него, когато ставаше въпрос за хора, имаше само две добри положения. Ако е жена — легнала по гръб. Ако е мъж — по корем и да не диша. Но Дариъс му беше почти приятел. Или щеше да бъде такъв, ако го беше допуснал близо до себе си.
Рот се изправи и затвори очи. Обзе го омерзение, което се насочи към средата на гърдите му. Презираше се, че си тръгва, но не беше мъжът, който би могъл да помогне на едно бедно момиче със смесена кръв в такъв труден и опасен момент. Нежността и милосърдието не бяха в природата му.