Тя спря за момент.
— Нищо не е така, както изглежда.
— Не съм сигурен. Мамка му, картинката ми е ясна. Прикриваш убиец и има голяма вероятност да свършиш като жертвите му. Не разбираш ли какъв е той? Видях лицето му отблизо. Когато ме беше докопал за врата и искаше да ме удуши. Склонността към убийство е в кръвта му. Такава е природата му. Как можеш да се срещаш с него? По дяволите, как изобщо можеш да го оставиш да се разхожда из улиците?
— Той не е такъв.
Но думите й прозвучаха по-скоро като въпрос. Вратата на колата се отвори и от нея излезе дребно старче в смокинг.
— Има ли някакъв проблем, госпожице? — попита загрижено той и същевременно погледна злобно Бъч.
— Не. Фриц. Никакъв проблем — усмихна се неуверено тя. — До утре, Бъч.
— Ако доживееш дотогава.
Пребледняла, тя бързо слезе по стълбите и влезе в колата. След минута Бъч се качи в своята и потегли след тях.
Хавърс чу приближаващите към трапезарията стъпки и свъсил вежди, вдигна поглед от чинията пред себе си. Надяваше се да се нахрани, без да го прекъсват.
Но не беше някой от догените, дошъл да съобщи за търсещ помощта му пациент.
— Мариса! — той стана от стола.
На лицето й се изписа принудена усмивка.
— Помислих си, че ще е добре да сляза. Омръзна ми да прекарвам толкова време сама в стаята си.
— Много се радвам, че ще ми правиш компания.
Мариса се приближи към масата и той й дръпна стола. Беше доволен, че настояваше винаги да има прибори за нея, дори и след като загуби надежда, че ще му прави компания. Но тази вечер тя като че ли не беше направила усилие да дойде само за да се нахрани. Беше облякла красива рокля от черна коприна и жакет с твърда, висока яка. Косата й се спускаше свободно по раменете и блестеше като злато на светлината на свещите. Изглеждаше великолепно и Хавърс внезапно почувства омраза. Оскърбителен беше фактът, че Рот не ценеше това, което тя можеше да му предложи. Тази изтънчена жена с благородно потекло не беше достатъчно добра за него. За него тя беше единствено жива хранилка.
— Какво става с работата ти? — попита тя, докато един от догените й наливаше вино. Една жена доген й сервира пълна чиния. — Благодаря ти, Филип. Каролин, това ястие изглежда великолепно.
Взе вилицата си и деликатно я забоде в ростбифа.
Боже мой, помисли си Хавърс. Тя се държи почти нормално.
— Работата ми? Добре. Всъщност дори повече от добре. Както ти споменах, направих едно откритие. Скоро нуждата да пием от друг може би ще бъде минало — той вдигна чашата си и отпи. Бургундското вино подхождаше идеално на говеждото, но в устата му остана неприятен вкус. Киселееше му и всичко в чинията му. — Днес следобед си прелях консервирана кръв и се чувствам добре.
В действителност малко преувеличи. Не че беше болен, но нещо с него не беше наред. Все още не беше усетил обичайния прилив на сили.
— О, Хавърс — каза нежно тя. — Все още ти липсва Еванджелин, нали?
— Ужасно много. И пиенето просто… ми е неприятно.
Не, няма повече да живее по старомодния начин. Отсега нататък пиенето ще се превърне в клинична процедура. Стерилизирана игла във вената, свързана с банка кръв.
— Толкова съжалявам — каза Мариса.
Хавърс протегна ръка и я сложи на масата с дланта нагоре.
— Благодаря ти.
Мариса хвана ръката му.
— И съжалявам, че бях прекалено… погълната от себе си. Но сега всичко ще бъде различно.
— Да — с готовност се съгласи той. Рот беше просто един варварин, който щеше да продължи да пие от вена, но поне Мариса нямаше да се унижава пред него. — Ти също можеш да опиташ с преливането. Така ще бъдеш свободна.
Тя отдръпна ръката си и взе чашата си с вино. Докато я поднасяше към устата си, разля няколко капки бургундско върху жакета си.
— О, колко неприятно — промърмори тя и се опита да почисти коприната от виното. — Движенията ми са ужасно некоординирани, нали?
Съблече жакета и го остави на празния стол до себе си.
— Знаеш ли, Хавърс, бих искала да опитам. И на мен пиенето вече не ми харесва.
Завладя го приятно чувство на облекчение, пред него като че ли се разкриха нови възможности за бъдещето. Това усещане беше нещо ново. Мисълта, че нещо може да се промени към по-добро, му беше станала чужда.
— Наистина ли? — прошепна той.
Тя кимна, отметна косата си през рамо и взе вилицата си.
— Да, наистина.
И тогава Хавърс забеляза белезите на шията й. Две възпалени ранички. Зачервяване на мястото, от което Рот беше смукал. Пурпурни петна по кожата на ключицата й, където я беше притискал с грамадните си ръце. Апетитът му секна от ужас, погледът му се замъгли.