Осъзна, че гледа към тавана и се зачуди с кого, по дяволите, разговаря сега. Със Скрайб Върджин?
— Рот?
Прегърна я и силно я притисна към себе си, като че ли искаше да я предпази от злата участ, която съдбата може би й бе отредила.
— Рот — каза тя, с лице притиснато към рамото му. — Рот, скъпи, не мога… не мога да дишам.
Той моментално разхлаби прегръдката си и я погледна в очите, опитвайки се да фокусира своите. От напрежение кожата на слепоочията му се опъна.
— Рот? Какво има?
— Нищо.
— Не отговори на въпроса ми.
— Там е работата, че не знам отговора.
Тя го погледна изненадана, но после се повдигна на пръсти и го целуна по устата.
— Е, колкото и да ми е писано да живея, тази вечер искам да останеш при мен.
На вратата се почука.
— Ей, Рот? — чу се гласът на Рейдж през стоманата. — Всички сме тук.
Бет се отдалечи от Рот и обгърна тялото си с ръце. Той усети, че отново се отдръпва от него.
Изкуши се да я заключи в стаята, но мисълта да я държи като затворник му беше противна. Инстинктът му подсказваше, че колкото и да й се иска всичко да бъде различно, тя се беше примирила със съдбата си и неговата роля в нея. Освен това, засега лесърите не представляваха опасност за нея, защото за тях тя беше просто един обикновен човек.
— Ще бъдеш ли тук, когато се върна? — попита той, докато обличаше якето си.
— Не знам.
— Ако си тръгнеш, трябва да знам къде да те намеря.
— Защо?
— Промяната, Бет. Промяната. Виж какво, за теб е по-безопасно да останеш тук.
— Може би.
За малко да изругае, но се сдържа. Нямаше да й се моли.
— Другата врата в коридора — каза той. — През нея се влиза в спалнята на баща ти. Помислих си, че вероятно ще поискаш да я погледнеш.
Рот побърза да излезе, за да не изпадне в неловко положение.
Воините не молят. Те дори рядко питат. Вземат, каквото пожелаят и, ако се наложи, убиват, за да го имат.
Но той наистина се надяваше, че ще я завари тук, когато се върне. Приятна му беше мисълта, че тя спи в леглото му.
Бет отиде в банята и застана под душа, като остави горещата вода да успокои нервите й. Излезе, избърса се и забеляза на закачалката един черен халат. Облече го.
Помириса реверите и затвори очи. Целият беше пропит с миризмата на Рот — комбинация от сапун, афтършейв и…
Мъж вампир.
Боже мой! Наистина ли се случваше всичко това?
Върна се в стаята. Рот беше оставил гардероба отворен и тя се приближи, за да разгледа дрехите му. Слиса се, когато вместо дрехи, откри таен склад, пълен с оръжия.
Погледна вратата, която водеше към стълбището. Помисли си дали да не си тръгне, но колкото и да й се искаше да го направи, съзнаваше, че Рот е прав. За нея беше по-безопасно да остане.
А и спалнята на баща й я изкушаваше. Щеше да влезе в нея и се надяваше, че каквото и да види там, няма да получи сърцебиене. Но Бог й е свидетел, нейният любовник й поднасяше достатъчно изненади.
Излезе на долната площадка и загърна халата си по-плътно. Докато гледаше вратата отсреща, светлината на газените лампи потрепваше, от което стените изглеждаха като живи. Прекоси площадката, преди да е загубила кураж, хвана дръжката и я натисна. От другата страна цареше непрогледен мрак. Беше като черна стена, зад която може би имаше бездънен кладенец или безкрайно пространство. Протегна ръка покрай касата на вратата и заопипва стената с надеждата да попадне на ключа за осветлението, а не на нещо, което ще я захапе. Не намери ключ. Но ръката й беше все още цяла. Направи крачка в празното пространство и бавно запристъпва напред, докато тялото й не се блъсна в нещо голямо. По потракването на бронзовите дръжки и миризмата на препарат за мебели с дъх на лимон се досети, че това вероятно е комод. Продължи да се движи опипом, докато най-сетне откри една лампа.
Лампата светна с прищракване и тя примигна от ярката светлина. Основата й представляваше изящна ориенталска ваза, а махагоновата маса, върху която стоеше, беше с богата украса. Несъмнено стаята беше обзаведена в същия невероятен стил, както и горния етаж.
Когато очите й свикнаха със светлината, Бет се огледа.
— О… Боже… мой.
Навсякъде имаше нейни снимки. Черно-бели, цветни, снимки в едър план. Беше снимана на всякаква възраст — като бебе, вече пораснала, тийнейджърка. В колежа. Имаше и една съвсем скорошна — бяха я снимали на излизане от сградата на „Колдуел Куриър Джърнъл“. Помнеше този ден. Беше завалял първият сняг и тя се смееше, гледайки към небето.
Преди осем месеца.
Мисълта, че се е разминала с баща си само с няколко месеца, я потресе.