Господин Х. погледна пътя и се начумери. Наведе се напред и стисна здраво волана. Пред него светеха стоп светлини. Колите бяха спрели в колона. На пътя бяха поставени оранжеви конуси, а синьо-белите светлини показваха присъствието на полиция.
Катастрофа?
Не. Полицейска блокада. Двама полицаи с фенерчета оглеждаха пътуващите в колите. Имаше знак, на който пишеше „ПРОВЕРКА ЗА АЛКОХОЛ И НАРКОТИЦИ“.
Господин Х. натисна спирачките. Бръкна в черната си чанта, извади оръжието си със стреличките и изстреля още две във вампира, за да не вдига шум. През тъмните стъкла, както беше увит с черно одеяло, можеше и да не го забележат. Ако не мърда.
Когато дойде неговият ред, той свали прозореца. Един полицай се приближи и освети таблото на колата.
— Добър вечер — каза господин Х., като се стараеше да бъде любезен.
— Пили ли сте нещо тази вечер, господине?
Беше най-обикновен полицай на средна възраст. С коремче и рошави мустаци, които се нуждаеха от оформяне. Кичури сива коса стърчаха изпод фуражката му като водорасли. Беше досущ като овчарско куче, липсваха му само каишка против бълхи и опашка.
— Не, не съм пил.
— Ей, аз ви познавам.
— Така ли? — усмивката на господин Х. стана по-широка, но беше вперил очи в гърлото на полицая. Ядно си помисли за ножа, скрит в джобчето на вратата на колата. Пресегна се и прокара пръст по дръжката му, за да се успокои.
— Да, вие учите сина ми на джуджицу — полицаят се извърна назад и фенерът му освети черната чанта, поставена върху пътническата седалка. — Даръл, ела да те запозная със сенсей на Фили.
Другият полицай се приближи с бавна крачка и господин Х. имаше време да се увери, че ципът на чантата е затворен. Не беше разумно да излага на показ пушката и деветмилиметровия Глок. Наложи се цели пет минути да любезничи с момчетата в сини униформи, като в същото време си представяше начините, чрез които можеше да ги накара да млъкнат.
Когато най-сетне включи минивана на скорост, осъзна, че ножът е в ръката му и лежи почти в скута му. Агресията му беше прекалено силна и трябваше да поработи, за да се освободи от нея.
Рот напрегнато се взираше в размазаните контури на едноетажната търговска сграда. През изминалите два часа заедно с Рейдж наблюдаваха Колдуелската академия за бойни изкуства, за да разберат дали се извършват някакви дейности и през нощта. Комплексът беше разположен в края на един малък търговски център и граничеше с горичка. Рейдж, който беше проучил внимателно мястото предишната нощ, смяташе, че заема площ от около шест хиляди квадратни метра.
Предостатъчно, за да бъде база на лесърите.
Паркингът се намираше пред академията и от едната страна имаше десет-петнадесет места за коли. Сградата беше с два входа. Двойна стъклена врата отпред и страничен вход без прозорец. От наблюдателния им пункт в гората се виждаше както празният паркинг, така и всички, които влизат и излизат.
Проверката на другите обекти не беше довела до нищо. Единственото, което научиха в спортната зала „Голдс“, беше за възобновяемото членство на разни маниаци на тема бодибилдинг. Залата затваряше в полунощ и отваряше в пет сутринта и беше спокойна през последните няколко нощи. Същото важеше и за залата за пейнтбол, която опустяваше след края на работното си време. Най-обещаващи бяха двете академии. Вишъс и близнаците наблюдаваха тази, която се намираше в другия край на града.
Макар че лесърите можеха да излизат през деня, те ловуваха нощем, защото това беше времето, когато наоколо се разхождат жертвите им. С настъпването на утрото те често се събираха в базите за вербуване и обучение на обществото, но невинаги. Освен това, тъй като лесърите често сменяха базите си, един обект можеше да действа в течение на месец, сезон или година, след което биваше изоставян.
Тъй като Дариъс беше мъртъв само от няколко дни, Рот се надяваше, че обществото все още не е сменило базата си.
Опипа часовника си.
— По дяволите, почти три часът е.
Рейдж се размърда зад дървото, зад което се беше прикрил.
— Предполагам, че Тор няма да се появи тази нощ.
Рот повдигна рамене. Адски много се надяваше с това темата да приключи. Но не се получи така.
— Това не е типично за него — Рейдж направи пауза. — Но не ми изглеждаш изненадан.