Мариса затвори очи. Спомни си усещането, когато я придърпа към себе си, притисна я в смазващата си прегръдка и я остави без дъх. Тогава беше прекалено шокирана, за да се възбуди истински. Беше я затиснал с огромното си тяло, ръцете му се бяха вплели в косата й, устата му се беше впила в гърлото й и смучеше ожесточено. А ерекцията му малко я уплаши. Каква ирония. Защото дълго време беше мечтала за този момент, питайки се какво ще почувства, когато я обладае. Когато загуби девствеността си и разбере какво значи да усетиш мъж в себе си. Всеки път, когато си представяше, че са един до друг, по тялото й се разливаше гореща вълна и кожата й изтръпваше. Но реалността се размина с очакванията й. Беше съвсем неподготвена, искаше й се да бе продължило малко по-дълго и да не е чак толкова грубо. Имаше чувството, че щеше да й хареса, ако той беше по-внимателен. Но все пак тогава той изобщо не мислеше за нея.
Мариса отново сви ръката си в юмрук. Нямаше желание да си го върне. Искаше единствено и той да вкуси от болката, която тя беше преживяла.
Рот прегърна Бет и я придърпа по-близо към себе си, като наблюдаваше Рейдж над главата й. Това, че тя облекчи страданието на вампира, премахна всички прегради между тях.
Грижата за братята ми е грижа за мен, помисли си той. Един от постулатите в най-стария кодекс на воинската класа.
— Ела в леглото ми — прошепна той в ухото й.
Тя се остави да я хване за ръка и да я отведе в стаята си. Щом влязоха вътре, Рот затвори и заключи вратата. После угаси всички свещи, освен една. Развърза колана на халата й и смъкна атлазената дреха от раменете й. Кожата й отразяваше светлината на единствената запалена свещ.
Рот събу кожените си панталони. После просто лежаха един до друг.
Не търсеше секс от нея. Не сега. Искаше само взаимна утеха и покой. Искаше да усеща топлата й кожа до своята, да чувства дъха й, галещ гърдите му, да чува туптенето на сърцето й до своето. Искаше на свой ред да я успокои. Погали дългата й, мека като коприна коса и пое дълбоко дъх.
— Рот? — гласът й прозвуча като музика в полутъмната тишина. Приятно му беше да чувства вибрациите на гърлото й върху гърдите си.
— Да — каза той и я целуна по главата.
— Кого си загубил? — тя се измести и постави брадичката си на гърдите му.
— Загубил?
— Кого са ти отнели лесърите?
Въпросът й му дойде като гръм от ясно небе. Но после разбра защо му го задава. Беше видяла последствията от битката. Беше усетила по някакъв начин, че се бие не само за расата си, но и за себе си.
Мина доста време, преди да й отговори.
— Родителите ми.
Почувства, че тя съжали за любопитството си.
— Извинявай.
Последва дълга пауза.
— Какво се е случило с тях?
Интересен въпрос, помисли си той. Защото съществуваха две версии. В преданията на вампирите кървавата нощ се беше превърнала в символ на героизъм, възвестявайки появата на велик воин. Той нямаше нищо общо с тази измислица. Но народът му имаше нужда да вярва в него и бе съчинил тази история, като беше решил да се уповава не, на когото трябва.
Единствено той знаеше истината.
— Рот?
Той отправи очи към смътните очертания на красивото й лице. Не можеше да отрече нежността в гласа й. Предлагаше му съчувствието си и, незнайно по каква причина, Рот беше готов да го приеме.
— Случи се преди моето преобразяване — тихо отвърна той. — Много, много отдавна.
Спомените, ужасяващи и живи, нахлуха в главата му и той спря за момент да гали косата й.
— Смятахме, че като Първо семейство лесърите не са опасни за нас. Домовете ни бяха добре защитени, скрити дълбоко в горските дебри, освен това постоянно се местехме от едно място на друго.
Установи, че може да продължи да говори само ако продължи да милва косата й.
— Беше зима. Студена февруарска нощ. Един от прислужниците издал местонахождението ни. Дойдоха петнадесет или двадесет лесъри, избиха всичко живо в имението и накрая влязоха в къщата. Никога няма да забравя как всичко кънтеше от ударите по вратите на нашите покои. Баща ми взе оръжието си и ме накара да се скрия в тайника. Заключи ме там точно преди да разбият вратата с таран. Той боравеше отлично с меча, но те бяха твърде много.
Бет погали лицето му. Смътно чуваше как устните й изричат нежни думи.
Рот затвори очи. В ума му изплуваха кошмарните призраци от миналото, които до ден-днешен крадяха съня му.
— Преди да убият родителите ми, избиха всички прислужници. Видях всичко през една дупка от чеп в дървото. Както ти казах, тогава очите ми не бяха толкова зле.
— Рот…
— Вдигаха такъв шум, че никой не чу писъците ми — той потрепери. — Опитвах се със зъби и нокти да се освободя. Мъчех се да отворя резето, но то беше тежко, а аз бях слаб. Дращех и дълбаех дървото, докато ноктите ми се изпочупиха и пръстите ми се разкървавиха. Ритах с крака… — тялото му реагира на ужаса, който беше преживял затворен в онази изба. Дишаше на пресекулки, а по кожата му изби студена пот. — Когато си тръгнаха, баща ми се опита да допълзи до мене. Бяха го проболи в сърцето и той… Издъхна на половин метър от вратата на избата с ръце, протегнати към мен. Виках го, виках го непрекъснато, докато не ми остана глас. Молех се да живее, макар че виждах как светлината в очите му потъмнява и си отива. Прекарах часове наред в този капан с мъртвите им тела и гледах как локвите кръв стават все по-големи. На следващата нощ дойдоха няколко цивилни вампири и ме освободиха.