Човечецът обви с две ръце врата на Стрелеца и го прегърна. Роланд се усмихна и погали къдравата му коса с осакатената си дясна ръка. Тялото на Шийми се разтресе и той заплака като малко дете. Стрелеца също не остана безчувствен — сълзите, блещукащи в очите му, не останаха скрити за Сузана.
— Да — промълви накрая Роланд, — аз винаги съм знаел, че си специален; Бърт и Алан също го знаеха. Ето че сега се срещаме отново по пътеката, и срещата ни е добра, Шийми, сине на Станли. Добра е. Добра.
Шеста глава
Господарят на „Синия рай“
ЕДНО
Пимли Прентис, Господарят на „Алгул Сиенто“, беше в банята, когато Финли (известен в някои кръгове като Невестулката), похлопа на вратата. Той тъкмо разглеждаше отражението си под неумолимата светлина на флуоресцентната лампа над умивалника — лицето му приличаше на сивкава, осеяна с кратери равнина, не по-различна от пустеещите земи, заобикалящи „Синия рай“. Огледалото му беше от онези, които увеличават образите, и това му даваше възможността в детайли да разгледа грозния ландшафт на физиономията си. Най-новото попълнение в колекцията му от пъпки и екземи, над което се бе концентрирал в момента, изглеждаше като вулкан, който всеки момент ще изригне.
— Кой ме търси? — изрева Прентис, макар че прекрасно знаеше отговора на въпроса си.
— Финли о’Тего!
— Влез, Финли! — извика шефът, без да отдели и за миг очи от огледалото. Пръстите му, които в момента се приближаваха застрашително към цирея, изглеждаха огромни. Те притиснаха набъбналата пъпка от двете страни и упражниха натиск.
Финли прекоси Школата на Прентис и се спря пред вратата на банята. Трябваше да се наведе, за да влезе вътре. Ръстът му надхвърляше два и десет — беше доста висок дори и за тахийн.
— Върнах се от станцията — обяви посетителят. — Все едно изобщо не съм тръгвал, нали? — ухили се той. Подобно на повечето тахийни, гласът му звучеше като нещо средно между лай и ръмжене. На Пимли всички му приличаха на хибриди от романа на Хърбърт Уелс „Островът на доктор Моро“ и очакваше всеки момент да запеят „Не сме ли хора?“. Веднъж Финли бе усетил това и когато попита, Господарят на „Синия рай“ му отговори съвсем искрено, съзнавайки, че в едно общество, където телепатията е по-скоро правило, отколкото изключение, честността е най-добрата политика. Единствената политика, когато си имаш работа с тахийни. Освен това той харесваше Финли о’ Те го.
— Да, знам, че си бърз — рече Пимли. — И какво откри?
— Робот от ремонтния отдел — отвърна мъжът с глава на невестулка. — Най-вероятно са му гръмнали бушоните от страната на „Дъга 16“ и…
— Чакай малко, ако обичаш — прекъсна го Прентис. — Благодаря.
Тахийнът се подчини. Девар-лордът се наведе още по-близо към огледалото, а лицето му чак се изкриви от напрегнатата концентрация. Той също бе висок — метър и осемдесет и пет — и притежаваше огромно, издуто като бъчва шкембе, крепящо се на дълги крака с тлъсти хълбоци. Оплешивяваше и имаше подобен на ряпа нос, който му придаваше вид на алкохолик. Изглеждаше на петдесет и се чувстваше на петдесет (навярно щеше да се чувства по-млад, ако предната нощ не се бе накъркал заедно с Финли и неколцина кан-той). Беше на петдесет, когато за пръв път пристигна тук, преди много, много години; поне двайсет и пет, ако не и повече. Тук, в тази част на света, времето беше доста шантаво, също като посоките, и в повечето случаи човек бързо преставаше да му обръща внимание. Е, имаше и такива, които изгубваха разсъдъка си, но важното беше да не изгубят машината за слънчева светлина, понеже в такъв случай…
Върхът на цирея се изду… потрепна… и се спука. Ох!
От кратера на инфекцията бликна кървава гной, която плисна в огледалото и започна бавно да се стича по леко вдлъбнатата му повърхност. Пимли Прентис го избърса с върха на пръста си и се обърна, за да изстреля гнусната субстанция директно в тоалетната, ала явно размисли, защото я предложи на Финли.
Съществото с глава на невестулка поклати глава и изръмжа ядосано по онзи начин, който всеки ветеран в сферата на продължителните диети незабавно би разпознал, след което налапа пръста на началника си, осмука го добре и примлясна доволно.