— Първият отбор изцяло от тахийни — бе му рекъл тогава. — Ще ви нарекат „Изродите“, но какво ти пука?
— Тези баскетболни играчи… те получават най-доброто от всичко, нали така? попита Финли. Имаше лъскавата муцуна на невестулка и големи черни очи. Безизразни като очите на кукла според скромното мнение на Пимли. Носеше множество златни ланци — те бяха станали доста модни сред персонала на „Алгул Сиенто“ и през последните години търговията с тях се разрасна значително. Освен това опашката му беше подрязана. Това най-вероятно беше грешка, ала една вечер, след като си бяха пийнали порядъчно, тахийнът бе помолил Пимли да извърши тази операция. Акт, който освен че му донесе безгранична болка, го обричаше на Адската тъма, когато удареше часът му, освен ако…
Освен ако след смъртта нямаше нищо. Това бе идея, която Пимли отхвърляше с цялото си сърце, душа и разсъдък, ала в интерес на истината трябваше да признае (поне пред себе си), че понякога тази идея го навестяваше в часовете на безсъние. Срещу подобни мисли имаше сънотворни хапчета. И Господ, разбира се. Дълбоката му вяра, че всяко нещо служи на божията воля — дори и самата Кула.
Както и да е, Пимли беше отвърнал, че баскетболистите — добре де, поне американските баскетболисти — наистина получават най-доброто от всичко, включително и повече путки от която и да е шибъна тоалетна чиния. Последните думи накараха Финли да избухне в такъв смях, че накрая от ъгълчетата на зловещо безизразните му очи потекоха кървави сълзи.
— А най-доброто — продължи Пимли — е следното: ще можеш да играеш почти цяла вечност за стандартите на НБА. Чувал ли си например, че най-големият баскетболист в старата ми родина (между впрочем аз никога не съм го виждал как играе; той се е появил, след като напуснах онзи свят) — Майкъл Джордан — е бил…
— Ако той беше тахийн, какъв щеше да бъде? — прекъсна го Финли. Това беше игра, която често разиграваха, особено след няколко питиета.
— Невестулка, и то дяволски пъргава — беше казал Прентис, без изобщо да се замисля; дори беше изненадан от собствените си думи, което отново накара Финли да се засмее тъй, че очите му да закървят.
Но — продължи Девар-лордът кариерата му продължи не повече от петнайсетина години — и го като броим оттеглянето му от активна спортна дейност и едно-две завръщания… Колко години ще можеш да изкараш в спорт, изискващ да тичаш напред-назад по голямо игрище в рамките на час, час и нещо, а, Фин?
Финли от Тего, който тогава беше на повече от триста години, само вдигна рамене и махна с ръка към хоризонта. Делах. Безброй години.
А колко ли време беше минало, откакто този затвор — Девар-той за по-новите му обитатели, „Алгул Сиенто“ или „Синият рай“ за тахийните и Отродите — бе построен тук? Също делах. Но ако Финли беше прав (а сърцето на Пимли подсказваше, че създанието с глава на невестулка много рядко грешеше), значи от този „делах“ не бе останало почти нищо. И какво правеше той — навремето Пол Прентис от Рахуей, Ню Джърси, а сега Пимли Прентис от „Алгул Сиенто“ — по въпроса?
Вършеше работата си — ето какво.
Шибъната си работа.
ДВЕ
— Значи — каза Пимли, докато се разполагаше в едно от двете кресла до прозореца — си открил робот. Къде?
— Близо до мястото, където линия 97 излиза от границите на депото — отвърна му Финли. — Тази линия още е гореща — има това, което наричате „трета релса“ — и това обяснява всичко. После, след като си тръгнахме, ти се обади и каза, че алармата се е задействала отново.
— Да. И какво намери?
— Нищо — рече тахийнът. — Този път нищо. Навярно става въпрос за някаква техническа неизправност, породена от първия сигнал за тревога. — Вдигна рамене. Това бе жест, който нямаше нужда от обяснение, понеже значението му бе пределно ясно и на двамата — всичко отиваше по дяволите. И всяка стъпка, която ги приближаваше към преизподнята, беше все по-бърза и по-бърза.
— Ти и хората ти огледахте навсякъде, нали?
— Разбира се. Никакви следи от натрапници.
Ала и двамата си мислеха за натрапници, които бяха хора, тахийни, кан-той или механични същества. Никой от отряда на Финли не беше погледнал нагоре, а дори и да бяха направили така, едва ли щяха да забележат Мордред. Паякът, който вече имаше размерите на средно голямо куче, се бе притаил в дълбоките сенки под стряхата на станцията, разположил се в собственоръчно изплетения си хамак.