Пимли Прентис и Финли о’ Тего се разхождаха из Парка, потънали в мълчание… с изключение на моментите, когато минаваха покрай разпускащи Разрушители — сами или в компания. Пимли поздравяваше всеки от тях с неизчерпаема вежливост. Поздравленията, които получаваха в отговор, варираха от радостни възгласи до навъсени изгрухтявания. Ала важното бе, че всеки Разрушител реагираше по някакъв начин и Девар-лордът смяташе това за победа. Той ги харесваше, без значение дали те го харесват или не. Пък и компанията им беше много по-приятна от тази на убийците, изнасилвачите и въоръжените крадци от „Атика“.
Някои четяха стари вестници или списания. Четирима хвърляха подкови. Други четирима се бяха разположили на зелената трева. Таня Лийдс и Джоуи Растосович играеха шах под един елегантен стар бряст, а лицата им изглеждаха шарени под светлината на слънчевите лъчи, проникващи през мрежата от листа. Те го поздравиха с истинско удоволствие, и защо не? Таня Лийдс всъщност вече се казваше Таня Растосович, понеже Пимли ги бе венчал преди месец, все едно беше капитан на кораб. Това беше чудесна метафора за работата му тук — под мъдрото му ръководство корабът „Алгул Сиенто“ пореше тъмните морета на Тъндърклап, озарен от своята светлина. Е, вярно, че слънцето се скриваше от време на време, ала днешното прекъсване беше минимално — само три-четири секунди.
— Как си, Таня? А ти, Джоузеф? — винаги Джоузеф и никога Джоуи, поне пред него; никак не му харесваше.
Те отвърнаха, че се чувстват прекрасно и го дариха с една от онези замаяни, издаващи много секс усмивки, на които само младоженците са способни. Финли не каза нищо на семейство Растосович, но недалеч от дома „Дамли“ в края на Парка се спря пред младежа, кой го четеше, седнал на мраморната пейка под едно дърво.
— Сай Ърншоу? — попита тахийнът.
Динки погледна нагоре и повдигна въпросително вежди, ала поразеното му от акне лице остана безизразно.
— Видях, че четеш „Магът“ на Фаулс — поде плахо Финли. — Аз самият чета „Колекционерът“. Какво съвпадение!
— Щом казват — отвърна Динки с благ тон. Изражението му не се промени.
— Чудя се какво ли си мислиш за Фаулс? В момента съм зает, но навярно ще можем да го обсъдим по-късно.
— По-късно можеш да вземеш твоя екземпляр (надявам се да е с твърди корици) от „Колекционерът“ — рече младежът със същия вежлив тон — и да го натикаш в косматия си задник. Странично.
Възторжената усмивка на Финли се стопи. Той се поклони съвсем леко, но учтиво, и каза:
— Съжалявам, че се чувстваш така, сай.
— Тогава се разкарай оттук. — Динки отново разтвори книгата си и я вдигна пред лицето си.
Пимли и Финли о’ Тего продължиха напред. Имаше известен период на мълчание, по време на който Девар-лордът поглеждаше спътника си, опитвайки се да разбере доколко е засегнат от коментара на младия мъж. Прентис знаеше, че тахийнът се гордее с умението си да чете и оценява човешката литература. Накрая Невестулката го избави от неловката ситуация, като лепна двете си ръце — всъщност задникът за разлика от пръстите му не беше космат — между краката си.
— Само проверявам дали орехчетата ми все още са там — каза той и Пимли си помисли, че хуморът, който долови в тона на Шефа на охраната, беше истински, а не изкуствен.
— Съжалявам за това — въздъхна Пимли. — Ако в „Синия рай“ има някой с постпубертетен гняв, това е сай Ърншоу.
— Не издържам вече! — изстена Финли и когато Девар-лордът му хвърли озадачен поглед, се ухили, разкривявайки тънките си остри зъби. — Това е прочута реплика от филма „Бунтовник без кауза“ обясни. — Динки Ърншоу ме кара да си мисля за Джеймс Дийн. — Невестулката се замисли. — Без убийствената му външност обаче.
— Интересен случай — рече Прентис, Бил е вербуван към една програма за поръчкови убийства, спонсорирана от филиал на „Позитроникс“. Убил ръководителя си и избягал. Хванахме го, разбира се. Никога не ни е създавал проблеми, но се държи като пълен задник.
И мислиш, че е безопасен, така ли?
Пимли наклони глава настрани и го изгледа косо.
— Да не би да има нещо, което според теб трябва да знам за него?
— Не, не — махна с ръка Финли. — Просто никога не съм те виждал толкова изнервен, както през последните няколко седмици. По дяволите, защо не наречем нещата с истинските им имена — толкова параноичен.