Днес не откриха нищо, с изключение на краткотрайните смущения, регистрирани от телеметричните дисплеи. Все едно да слушаш четиричасов аудиозапис на пръдните и уригванията на група хора. Във видеозаписите и докладите на патрулиращите стражи също нямаше нищо интересно.
— Доволен ли си, сай? — попита Финли, а нещо в тона му накара Девар-лорда да се обърне рязко и да го стрелне с остър поглед.
— Ами ти?
Финли о’ Тего въздъхна. В моменти като този на Пимли му се искаше или Невестулката да беше човек, или той самият да беше тахийн. Проблемът беше в безизразните черни очи на спътника му. Бяха като кукленски и изражението им не можеше да се разчете. Освен може би, ако не си друг тахийн.
— Не съм се чувствал прав от седмици — рече накрая Финли. — Пия твърде много граф, за да заспя, после се влача като парцал през деня и се зъбя на другите. Навярно това се дължи отчасти на загубата на комуникациите след разрушаването на последния Лъч…
— Прекрасно знаеш, че това бе неизбежно…
— Да, разбира се, че знам. Това, което искам да кажа, е, че се опитвам да намеря рационални обяснения за ирационални чувства, а това не е добър знак.
На далечната стена имаше картина на Ниагарския водопад. Някой кан-той от стражите я бе обърнал наопаки. Отрепките смятаха, че обръщането на картините е много забавно и Пимли нямаше никаква представа защо. Ала на кого му пукаше в крайна сметка? „Знам как да си върша шибъната работа — помисли си той, докато окачваше правилно картината с Ниагарския водопад. — Знам как да правя това и нищо друго няма значение, за което благодаря на Господ и Исус човека.“
— Винаги сме знаели, че нещата ще се смахнат накрая — рече Финли, — затова си казвам, че всичко се развива според прогнозите. Нищо необичайно. Това… нали разбираш…
— Това усещане, което имаш — подсказа му някогашният Пол Прентис, след което се ухили и постави показалеца на дясната си ръка върху кръгчето, направено от левия му палец и показалец — тахийнски жест, който означаваше „Истина ти казвам“.
— Това ирационално чувство.
— Даммм. Сигурен съм, че Кървящият лъв не се е появил отново на север, както и не вярвам, че вътрешността на слънцето е започнала да изстива. Чувал съм истории за лудостта на Пурпурния крал и за Дан-тета, който идвал насам, за да заеме мястото му, ала единственото, което мога да кажа, е, че ще повярвам, когато го видя. Същото се отнася и за очарователните предания и песни за стрелеца, идващ от далечния запад, за да спаси Кулата. Бабини деветини!
Девар-лордът го потупа по рамото.
— Сърцето ми се радва, когато те слушам да говориш така!
Наистина беше така. Финли о’ Тего беше свършил чудесна работа по време на службата си като Шеф на охраната. През годините на подопечните му се бе наложило да убият половин дузина Разрушители — все обзети от носталгия глупаци, които се бяха опитали да избягат, — а на двама беше извършена лоботомия, ала Тед Бротиган беше единственият, който бе успял „да се промъкне под оградата“ (фраза, която Пимли бе чул в един филм на име „Сталаг 17“). Кан-той си приписваха заслугите за това и Шефът на охраната ги оставяше да се надуват, ала Пимли Прентис добре знаеше, че Финли стоеше зад всеки ход — от началото до края.