— Ами ако това мое чувство се окаже нещо повече от нерви? — продължи Невестулката. — Все още вярвам, че понякога хората могат да бъдат управлявани от честни и добронамерени институции. — Той се засмя: — Пък и как мога да не вярвам на интуицията си, когато около мен буквално гъмжи от предчувствия и следчувствия като това?
— Но няма телепортации — каза Пимли. — Нали?
Телепортацията беше този така наречен „див талант“, от който целият персонал на „Синия рай“ се страхуваше — и то не без основания. Хаосът, предизвикан от човек, владеещ телепортацията, щеше да бъде безграничен — представете си например какво би станало, ако двайсетина декара междузвездно пространство изведнъж се материализират в двора на „Алгул Сиенто“ и създадат породен от вакуума ураган. За щастие съществуваше простичък тест, посредством който да се изолира точно тази дарба (провеждането му не бе никак трудно, ала тъй като необходимото за целта оборудване бе останало от древните, никой не знаеше кога щеше да се прецака), както и простичка процедура (също наследство от отминалите времена), чрез която да се отстранят органичните вериги, отговорни за това умение. Доктор Гангли можеше да се справи с потенциалните телепарти за по-малко от две минути.
— Толкова е просто, че на фона на тази операцийка вазектомията изглежда като мозъчна хирургия — беше казал веднъж.
— Абсолютно никакви шибъни телепорти — ето какво каза Финли сега и поведе Прентис към едно командно табло, което имаше поразителна прилика с Когана, който Сузана Дийн си бе представила. Невестулката посочи към двата дисплея, маркирани със символи, подобни на тези върху Неоткритата врата. Игличките и на двата лежаха срещу нулата вляво; когато Финли ги потупа с косматите си пръсти, стрелките подскочиха нагоре, след което отново се върнаха на предишната си позиция.
— Не знаем точното предназначение на тези циферблати — каза тахийнът, — но поне знаем, че едно от нещата, които отчитат, е потенциалът за телепортация. Имали сме Разрушители, които са се опитвали да прикрият този свой талант, ала така и не успяха да постигнат нищо. Ако в „Синия рай“ има телепорт, Пимли о’ Ню Джърси, тези стрелки щяха да играят по скалата я на петдесет, я на осемдесет!
— Значи — същевременно сериозно и насмешливо Девар-лордът започна да сгъва пръстите си. — Никакви телепорти, никакъв Кървящ лъв, който да връхлита от север, никакъв стрелец. А, да — как можах да забравя Зелените плащове и компютърния вирус! Щом е така, какво толкова е влязло под кожата ти? Какво те е настроило толкова подозрително бъзи-бъзи?
— Навярно наближаващият край — въздъхна тежко тахийнът. — Тази вечер ще удвоя броя на стражите в наблюдателните кули и ще пратя повече мъже да патрулират покрай оградата.
— Само защото си настроен подозрително бъзи-бъзи — усмихна се Пимли.
— Подозрително бъзи-бъзи, да. — Финли не се усмихна; острите му малки зъби останаха скрити под лъскавата му кафеникава муцуна.
Девар-лордът го потупа по рамото.
— Хайде, да отидем в Школата. Може би гледката на Разрушителите ще те успокои.
— Възможно е — вдигна рамене Невестулката, но изражението му си остана все така мрачно.
— Всичко е наред, Фин — каза благо човекът.
— Предполагам — отвърна Шефът на охраната, докато гледаше скептично апаратурата, след което обърна муцуна към Трелоуни и Бийман, които търпеливо чакаха двете големи клечки да приключат съвещанието си. — Предполагам, че е така. — Само че дълбоко в сърцето си не вярваше в това. Единственото, в което бе сигурен, беше, че в „Алгул Сиенто“ не бяха останали телепорти.
Телеметрията никога не лъжеше.
СЕДЕМ
Бийман и Трелоуни ги гледаха как вървят по облицования с дъбова ламперия подземен коридор към служебния асансьор. На стената на кабинката имаше пожарогасител и още една табела, която напомняше на обитателите на „Синия рай“, че трябва да работят заедно, за да създадат обезопасена от пожари работна среда.
И тя бе обърната наопаки.
Погледът на Пимли срещна този на Финли. Господарят си помисли, че съзира весели искрици в очите на Шефа на охраната, ала после си даде сметка, че това бе собственото му чувство за хумор, отразено като в огледало. Никой от двамата не каза нищо за механизмите на асансьора, които бучаха ужасно, нито пък за начина, по който кабинката се тресеше и клатеше, докато се издигаше в шахтата. Ако спреше, излизането през горния люк нямаше да представлява никакъв проблем дори и за човек с наднормено тегло като Прентис. В крайна сметка „Дамли“ не беше небостъргач и наоколо имаше много хора (добре де, същества), които да му помогнат.