Пимли и Финли поздравиха групичката, след което се приближиха към широкия парапет от опушен дъб и погледнаха надолу. Просторното помещение под тях спокойно можеше да бъде взето за богатата библиотека на някой изискан лондонски клуб. Меко осветление (повечето абажури на лампите бяха оригинали на „Тифани“), турски килими, картини на Рембранд и Матис… На една от стените се виждаше „Мона Лиза“ — истинската (имитацията бе изложена в Лувъра на Ключовата земя). Пред нея стоеше някакъв мъж, хванал ръце зад гърба си. От балкона изглеждаше, че човекът изучава картината — и навярно се опитва да разгадае прочутата загадъчна усмивка на Джокондата, — ала Девар-лордът знаеше, че не е така. Мъжете и жените, които държаха списания, изглеждаха сякаш ги четат, но ако човек се намираше долу, щеше да види, че всъщност гледат безизразно над броевете си на „Макол“ и „Харпър“ или просто зяпат настрани. Едно единайсет-дванайсетгодишно момиче с прекрасна лятна рокля на райета, която сигурно струваше шестнайсет долара в „Родео Драйв“, седеше пред кукленската си къщичка до камината, но Пимли знаеше, че девойчето не обръща никакво внимание на изящно изработеното копие на дома „Дамли“.
В момента долу имаше трийсет и трима Разрушители. Всичко на всичко трийсет и трима. Точно в осем, когато изкуственото слънце престанеше да свети, други трийсет и трима Разрушители щяха да заемат местата на предишните. Сред обитателите на „Синия рай“ имаше един тип — един-единствен, — който идваше в Школата, когато си поискаше, и си тръгваше, когато му скимнеше. Този човек бе успял да се промъкне под жиците и не бе получил никакво наказание за деянието си… освен това, че го бяха върнали обратно, което си беше предостатъчно наказание за него.
В този момент вратата в края на залата се отвори и Тед Бротиган пристъпи тихичко вътре, сякаш извикан от мислите на Девар-лорда. Продължаваше да носи кепето си от туид. Данийка Ростов вдигна поглед от кукления си дом и му се усмихна. Белокосият мъж й кимна. Пимли сръга Финли в ребрата.
Финли: (Виждам го)
Да, и двамата го виждаха, но не беше само това. Усещаха го. В мига, в който Бротиган влезе в Школата, тези на балкона — и тези под тях — почувстваха как нивото на силата се покачва. Все още не бяха напълно сигурни с какво точно разполагат в лицето на Бротиган, а и апаратите за анализ не им помагаха особено — старият пес бе взривил няколко от тях, и то нарочно — Прентис бе абсолютно сигурен в това. Ако имаше и други като него, отрепките отдавна да са открили скритите им дарби (вече бяха престанали да търсят; това, с което разполагаха в момента, им беше напълно достатъчно, за да довършат делото си). Друго нещо, за което Девар-лордът бе сто процента сигурен, беше талантът на Бротиган като спомощник — медиум, който не просто бе могъщ сам по себе си, но и умееше да засилва способностите на другите, когато се намираше наблизо. Мислите на Финли, които обикновено бяха непонятни дори за Разрушителите, сега припламнаха като неонови букви в съзнанието на Прентис.
Финли: (Той е необикновен)
Пимли: (И, доколкото знаем, уникален Виждал ли онова нещо)
Образ: Зеници, които се свиват и разширяват, свиват се и разширяват.
Финли: (Да Знаеш ли какво го предизвиква)
Пимли: (Не съвсем Да не ти пука драги Финли да не ти пука Този стар)
Образ: Престарял помияр с полепнали по сплъстената му козина репеи, куцукащ на три крака.
Три етажа под тях обектът на разговорите им си взе вестник (всички вестници бяха стари, стари като самия Бротиган, а от датите на излизането им бяха минали години), разположи се в едно кожено кресло, което бе толкова голямо, че сякаш го погълна, и привидно се задълбочи във вестника.
Пимли усещаше как медиумните енергии се надигат покрай тях и през тях, към небето и през него, устремени към Лъча, който минаваше точно над „Алгул Сиенто“. Когато го достигаха, те го дълбаеха, разяждаха и стържеха неумолимо, пробивайки дупки в магическата му тъкан. Трудеха се упорито, за да извадят очите на Мечока. Да строшат корубата на костенурката. Да разрушат Лъча, който се простираше между Шардик и Матурин, и да сринат Тъмната кула, издигаща се помежду им.
Пимли се обърна към спътника си и не се изненада, когато видя блесналите зъбки на Невестулката. Шефът на охраната най-сетне се усмихваше! Не бе изненадан и от обстоятелството, че черните очи на Финли бяха изгубили своята безизразност. Тахийнът обикновено можеше да приема и предава някои елементарни телепатични послания, но никой не можеше да надзърне в главата му. Тук обаче всичко се беше променило. Тук…