… Тук Финли о’ Тего беше в покой. Всичките му грижи
(подозрително бъзи-бъзи)
бяха изчезнали. Поне за известно време.
Девар-лордът изпрати на своя подчинен редица ярки образи: бутилка шампанско, разбиваща се в кърмата на кораб; стотици черни академични шапки, хвърлени във въздуха; знаме, забито на връх Еверест; мъж и жена, които се смеят и излизат тичешком от църквата, привели глави под сипещите се оризови зърна, с които ги замерват; някаква планета — Земята — която внезапно припламва, озарена от зловещо сияние.
Образи, които казваха едно и също нещо.
— Да — рече Финли и Пимли се запита как изобщо е могъл да смята тези очи за непроницаеми. — Да, точно така. Успех в края на деня.
В този момент никой от тях не гледаше надолу. В противен случай щяха да видят Тед Бротиган — да, един стар пес, стар и изморен, ала навярно не толкова изморен, както си мислеха някои, — който ги наблюдаваше от креслото си.
А на устните му бе изписана едва доловима усмивка.
ДЕВЕТ
В „Алгул Сиенто“ никога не валеше — във всеки случай не и откакто Пимли Прентис беше тук, — но понякога в зловещия мрак на нощта нейде в далечината се чуваха могъщите залпове на сухи гръмотевици. По-голямата част от персонала бе свикнала да спи на фона на тези пукотевици, ала Девар-лордът често се събуждаше с бумтящо сърце и молитвата „Отче наш“, изпъкнала в подсъзнанието му като ален флаг, плющящ на вятъра.
Когато разговаряше с Финли, Господарят на „Алгул Сиенто“ бе придружил фразата „подозрително бъзи-бъзи“ със стеснителна усмивка, и защо не? Тя му приличаше на детски израз, нещо като „биберонче-онче-бонче“ или „Чарли-пуф-паф“.
Сега, докато лежеше в постелята си в дома „Шапли“ (известен като Лайняната къща сред Разрушителите), на цял парк разстояние от дома „Дамли“, Пимли си спомни онова чувство — абсолютната убеденост, — че всичко ще бъде наред; че делото им ще се увенчае с успех и това бе въпрос единствено на време. Финли бе почувствал същото на онзи балкон, ала Девар-лордът се запита дали Шефът на охраната сега лежи буден, измъчван от мисли колко лесно е да бъдеш заблуден в компанията на Разрушителите. Защото те излъчваха този райски газ — тази добромисъл, — която те караше да забравиш всички грижи.
Да предположим… просто да предположим, че… някой съзнателно им изпращаше това чувство? Изпращаше им го като някаква приспивна песен? „Спинкай, Пимли, спинкай Финли, спете, мънички дечица…“
Абсурдна идея, абсолютно параноична. Въпреки това, когато поредната гръмотевица изтрещя в нощта — откъм посоката, която едно време беше югоизток, откъм Федик и Дискордия, — Пимли Прентис се изправи и запали нощната си лампа.
Финли беше споменал нещо за удвояване на стражите по наблюдателниците и покрай оградата. Утре пък можеха да ги утроят. Просто като предохранителна мярка. Когато ти остава толкова малко до постигането на висшата цел, самонадеяността и неблагоразумието може да ти излязат скъпо.
Девар-лордът стана от леглото си — висок мъж с космати гърди и шкембе. Беше облякъл само долнище на пижамата. Отиде до тоалетната и се изпика, след което коленичи пред чинията, събра ръце и се отдаде на молитви, докато му се доспа. Молеше се да изпълни дълга си. Молеше се да съзре проблема, преди проблемът да го е съзрял. Молеше се за майка си, също както Джим Джоунс се бе молил за своята, наблюдавайки как тълпата се движи към контейнера с отровен „Куул-Ейд“. Молеше се, докато гръмотевиците не се превърнаха в старческо хъркане, и едва тогава се върна в леглото си, удовлетворен и спокоен. Последната му мисъл, преди да потъне в царството на сънищата, беше да не забрави да утрои стражите на следващата сутрин… а когато се събуди в обляната от изкуствена слънчева светлина стая, това бе първото нещо, за което си помисли. Наближиш ли дома си, трябва да внимаваш много да не счупиш яйцата.
Седма глава
Ка-шум
ЕДНО
След като Бротиган и приятелите му си заминаха, някакво странно, мрачно предчувствие пропълзя сред стрелците, но никой не заговори за него. Всеки си мислеше, че тази меланхолия засяга само него и никой друг. Дори Роланд, който би трябвало да знае какво е това (Корт би го нарекъл „ка-шум“), го приписа на тревогите си за следващия ден и потискащата атмосфера на Тъндърклап, където дните бяха мрачни, а нощите — по-черни и от слепотата.