Домът „Дамли“ беше много по-голям и докато го наблюдаваше, Сузана видя няколко души да влизат и излизат от него. Някои имаха безгрижния вид на цивилни лица, докато другите изглеждаха по-… да кажем бдителни. Двама-трима вървяха прегърбени под товара на онова, което носеха — тя подаде бинокъла на Еди и го попита дали това са Отрочетата на Родърик.
— Мисля, че да — рече съпругът й, — макар че не мога да бъда напълно…
— Не се занимавайте с Отродите — каза Роланд. — Не му е сега времето. Какво мислиш за тези две сгради, Сузана?
— Ами… — започна тъмнокожата жена, без да има и най-малка представа какво точно се иска от нея. — И двете са много добре поддържани, особено в сравнение с порутените развалини, които сме срещали по пътя си. Тази, която наричат „Дамли“, е твърде красива. Построена е в стил Кралица Ана и…
— Как мислиш, наистина ли са направени от дърво, или просто изглеждат така? Интересува ме най-вече тази на име „Дамли“.
Сузана насочи бинокъла натам, после го подаде на Еди. Той погледна, сетне го предостави на Джейк. Докато момчето гледаше през него, изведнъж чуха някакво силно изщракване, което сякаш идваше от километри разстояние… и слънчевият лъч на Сесил Б. Де Мил, осветяващ „Синия рай“ като прожектор, изчезна, потапяйки ги в гъст пурпурен здрач, който съвсем скоро щеше да се превърне в непрогледен мрак.
Пустинното куче отново нададе своя вой, от който кожата по ръцете на Джейк настръхна. Звукът ставаше все по-пронизителен… до момента, в който внезапно прекъсна, сякаш задушен по средата на сричката. Момчето беше уверено, че хищникът е мъртъв; навярно нещо се бе промъкнало зад него и когато изкуственото слънце бе угаснало…
Той видя, че в поселището все още проблясват светлинки — двойната бяла редица на уличните лампи в „Плезънтвил“, жълтите ореоли около онова, което Сузана бе нарекла „Университета на Разрушителите“… и прожекторите, които чертаеха причудливи геометрични фигури в мрака.
„Също като в затворнически филм“ — помисли си Джейк.
— Хайде да се връщаме — каза той. — Вече нищо не се вижда, а хич не ми харесва да стоим тук в тъмното.
Роланд се съгласи. Последваха го в индийска нишка — Джейк вървеше зад Еди, който носеше Сузана, а Ко ситнеше до него. Очакваше някое друго пустинно куче да подеме воя на първото, ала се бе спуснала зловеща тишина.
ЧЕТИРИ
— Дървени са — каза Джейк. Той стоеше с кръстосани крака под един от газените фенери и лицето му бе обляно в меко сияние.
— Дърво — съгласи се Еди.
Сузана се поколеба за момент, давайки си сметка, че въпросът е от жизненоважно значение, и запрехвърля в съзнанието си онова, което беше видяла. Накрая кимна.
— Дърво, почти съм сигурна. Особено онази, която наричат дома „Дамли“. Да я построят в стил Кралица Ана от камъни и тухли, а после да я замаскират, че да заприлича на дървена? Няма никакъв смисъл.
— Ако така успеят да заблудят скиталците, които възнамеряват да я изгорят — рече Роланд, — има смисъл.
Тъмнокожата жена се замисли над думите му. Прав беше, естествено, но…
— Въпреки това смятам, че е дърво.
Стрелеца кимна.
— Както и аз.
Техният дин беше намерил голяма зелена бутилка с надпис „Перие“. След като я отвори и се увери, че е вода, взе пет чаши и наля на всички. Сетне ги нареди пред Джейк, Сузана, Еди, Ко и себе си.
— Признаваш ли ме за свой дин? — обърна се Стрелеца към Еди.
— Да, Роланд, знаеш, че е така.
— Ще споделиш ли кеф с мен, изпивайки тази вода?
— Да, щом настояваш — усмивката на младия мъж внезапно се стопи. Онова предчувствие отново го беше обладало. Ка-шум — печална дума, която още не беше чувал.
— Пий, поданико.
На Еди не му харесваше особено да го наричат „поданико“, но изпи водата. Роланд коленичи пред него и го целуна бързо и сухо по устните.
— Обичам те, Еди — промълви и в прокълнатата земя, известна като Тъндърклап, се надигна пустинен вятър, понесъл отровен песъчлив прах.
— Защо… и аз те обичам — рече изненадано той. — Какво има? И не ми казвай, че нищо не е станало, защото го усещам.
— Нищо не е станало — усмихна се Роланд, но Джейк никога не бе долавял толкова мъка в гласа му. Това не предвещаваше нищо добро. — Само ка-шум, и това се случва с всеки ка-тет, който някога се е събирал… ала сега, докато сме още едно цяло, нека споделим водата си. Нека споделим нашия кеф. Това е хубаво нещо.