Той погледна към Сузана.
— Наричаш ли ме дин?
— Да, Роланд, признавам те за дин. — Беше пребледняла, — но навярно това се дължеше на светлината на газените фенери.
— Ще споделиш ли кеф с мен, изпивайки тази вода?
— С удоволствие — каза тя и вдигна пластмасовата чашка.
— Пий, поданичке.
Тя започна да пие, а мрачните й тъмни очи нито за миг не се отделиха от неговите. Помисли си за гласовете, които бе чула в съня си за онази затворническа килия в Оксфорд: „Този е мъртъв, онзи е мъртъв, другият също е мъртъв; О, Дискордия, мракът се сгъстява.“
Стрелеца я целуна по устните.
— Обичам те, Сузана.
— Аз също те обичам.
Роланд се обърна към Джейк:
— Признаваш ли ме за свой дин?
— Да — рече момчето. Лицето му бе така пребледняло, че дори устните му изглеждаха пепеляви. — Ка-шум означава смърт, нали? Кой от нас ще е?
— Не зная — въздъхна Стрелеца. — Сянката може и да се вдигне, защото колелото все още се върти. Не почувства ли ка-шум, когато заедно с Калахан влязохте в леговището на вампирите?
— Да.
— Ка-шум и за двама ви?
— Да.
— И въпреки това сега си тук. Нашият ка-тет е силен и е минал през много опасности. Може да преживее и тази.
— Но аз усещам…
— Да — каза Роланд. Гласът му беше благ, ала очите му имаха онзи израз, който надхвърляше обикновената печал и сякаш казваше, че каквото и да се случи, Кулата стои над тези неща и умът му се намира там — там бяха сърцето и душата му, там беше неговата ка и кеф. — Да, аз също го усещам. Всички ние го усещаме. Ето защо споделяме водата и сплотяваме задругата си. Ще споделиш ли кеф с мен, изпивайки тази вода?
— Да.
— Пий, поданико.
Джейк го послуша. Сетне, преди Стрелеца да може да го целуне, пусна чашата, обгърна с ръце врата на своя дин и прошепна пламенно в ухото му:
— Роланд, обичам те.
— Аз също те обичам — отвърна мъжът и го пусна. Навън вятърът отново зави. Джейк наостри уши, очаквайки триумфалният рев на звяра, убил пустинното куче, да се присъедини към воя на вятъра, ала нищо такова не се случи.
Усмихнат, Роланд се обърна към рунтавелкото:
— Ко от Средния свят, признаваш ли ме за свой дин?
— Дин! — излая зверчето.
— Ще споделиш ли кеф с мен, изпивайки тази вода?
— Кеф! Да!
— Пий, поданико!
Животинчето навря муцунката си в пластмасовата чашка и залочи шумно, докато не изпи водата, след което вдигна поглед към Стрелеца. В златистите му очи се четеше очакване, а по мустаците му проблясваха капчици френска вода „Перие“.
— Обичам те, Ко — каза Роланд и се наведе, при което лицето му попадна в обсега на острите зъби на зверчето. Ко прокара език по бузата му, след което напъха муцунката си обратно в чашата, за да обере и последните останали капки.
Стрелеца разпери ръце. Джейк хвана едната, а Сузана — другата. Скоро всички бяха свързани. „Като пияниците в края на срещите на «Анонимните алкохолици»“ — помисли си Еди.
— Ние сме ка-тет — изрече Роланд. — Единство от мнозина. Споделихме водата си, тъй както споделихме живота и странстването си. Ако някой от нас загине, няма да бъде изгубен, защото сме едно и не ще се забравим дори и в смъртта.
Те останаха така още известно време. Роланд беше първият, който се пусна.
— Какъв е планът ти? — попита го Сузана. Не го нарече „сладурче“ — никога вече, поне доколкото Джейк знаеше, не го нарече с гальовна дума. — Ще ни кажеш ли?
Роланд кимна към магнетофона, който продължаваше да стои върху варела.
— Може би първо трябва да изслушаме това. Намислил съм нещо, но това, което ще ни каже Бротиган, може да ни помогне с някои от подробностите.
ПЕТ
Нощта в Тъндърклап е самото въплъщение на тъмнината — нито луна, нито звезди. Ала ако можехме да останем извън пещерата, където Роланд и неговият ка-тет току-що споделиха кеф и сега възнамеряват да изслушат онова, което им е подготвил Тед Бротиган, щяхме да забележим две алени въгленчета, проблясващи сред пронизания от ветровете мрак. А ако можехме да се изкачим до пътечката, виеща се по стръмния склон на Малката игла (рисковано начинание), щяхме да се натъкнем на седмокрак паяк, надвесен над странно сплесканото тяло на мъртъв койот-мутант. Този кан-той-тет беше жалка картинка — недоразвитият му пети крак стърчеше от гърдите му, а между задните му крака се полюшваше желеподобна плът, досущ като уродливо виме, но месото му нахрани Мордред, а кръвта му се услажда на кралския син като десертно вино. Всъщност в тази камениста пустош има всевъзможни неща за ядене. Мордред няма приятели, които да го прехвърлят от място на място посредством телепортация, ала пътят от станция Тъндърклап до Стийк-тет не само че не го затруднява, ами и му се струва доста интересен.