Осма глава
Записки от Джинджифиловата къща
ЕДНО
Еди огледа спътниците си. Джейк и Роланд седяха върху спалните чували, оставени за тях. Ко лежеше сгушен в краката на момчето. Сузана се бе разположила удобно на триколесния си скутер. Доволен, младият мъж кимна и натисна бутона „PLAY“. Ролките се завъртяха… настъпи тишина… въртяха се… тишина… и тогава, след като прочисти гърлото си, Тед Бротиган започна да говори. Слушаха го над четири часа. Еди заменяше всяка празна ролка със следващата, без да губи време да превърта лентата назад.
Всички слушаха с безмълвен интерес — дори и Роланд, чийто хълбок бе започнал отново да го боли. Стрелеца си помисли, че вече знае много повече в сравнение с преди; определено имаха реален шанс да сложат край на онова, което се случваше в поселището, осветено от изкуственото слънце. Това знание беше страшничко… защото вероятността да успеят беше минимална. Чувството на ка-шум също го доказваше. Никой не можеше да разбере напълно значимостта на залога, преди да съзре богинята в бялата й роба, богинята-кучка, чийто ръкав оголваше нежната й ръка, докато я протягаше в подканващ жест: „Ела при мен, тичай при мен. Да, възможно е, можеш, да постигнеш целта си, можеш да победиш, затова ела при мен и ми отдай цялото си сърце. А ако го разбия? Ако някой от вас загине, пропадне в дълбините на коффах (мястото, което новите ти приятели наричат Ад)? Твърде лошо за теб.“
Да, ако някой от тях пропаднеше в коффах и се изгубеше сред изворите, това наистина щеше да е твърде лошо. Ами богинята в бялата роба? Тя просто бе поставила ръце на кръста си, беше отметнала глава назад и бе избухнала в смях, докато светът умираше. Толкова много зависеше от мъжа, чийто изморен, интелигентен глас сега изпълваше пещерата. Самата Тъмна кула зависеше от него, защото Бротиган бе човек с изумителни способности.
Колкото и невероятно да звучеше, същото се отнасяше и за Шийми.
ДВЕ
— Проба, едно, две… проба, едно, две… проба, проба, проба. Аз съм Тед Стивънс Бротиган, а това е проба…
Кратка пауза. Ролките се въртяха, а лентата се размотаваше от едната и се навиваше на другата.
— Така, това е добре. Всъщност е направо супер. Изобщо не бях сигурен, че това нещо ще проработи, особено тук, но засега се представя прилично. Преди да включа тая джаджа, се опитах да си представя как вие четиримата — по-точно петимата, ако броим и малкия приятел на момчето — слушате думите ми, защото винаги съм смятат визуализацията за чудесна техника при подготовката на някаква презентация. За съжаление в този случай няма да свърши работа. Шийми може да ми изпрати изключителни мисловни картини — перфектни във всяко отношение, — ала единственият, когото е виждал, е Роланд от Гилеад, и то още преди падането на Гилеад, когато и двамата са били много млади. Не искам да ви засегна, но подозирам, че Роланд, който върви към Тъндърклап, е доста по-различен от младежа, когото приятелят ми Шийми боготвори.
Къде си сега, Роланд? Може би си в Мейн и търсиш писателя? Който създаде и мен? Или си в Ню Йорк и вървиш по стъпките на жената на Еди? Живи ли сте изобщо? Знам, че шансовете ви да достигнете Тъндърклап не са от най-добрите; ка ви тласка към Девар-той, но изключително могъщата анти-ка, задействана от Пурпурния крал, работи против теб и твоя ка-тет по хиляда различни начина. Все едно…
Емили Дикинсън ли беше нарекла надеждата онова нещо с перата? Не мога да се сетя. Има много неща, които не си спомням вече, но, изглежда, все още помня как да се боря. Може би това е нещо добро. Надявам се да е нещо добро.
— Имате ли някаква представа къде записвам това, уважаема лейди и джентълмени?
Отговорът беше отрицателен. Просто седяха, хипнотизирани от леко дрезгавия, изморен глас на Тед Бротиган, подавайки си бутилка перие и кутия грахамови бисквити.
— Ще ви кажа — продължи беловласият мъж, — понеже на вас тримата от Америка това ще ви се стори забавно, ала най-вече защото може да се окаже полезно при съставянето на план за прекратяване на случващото се в „Алгул Сиенто“.
В момента седя на стол, направен от шоколад. Седалката представлява голям син бонбон и се съмнявам, че надуваемите дюшеци, които ви оставихме, могат да са по-удобни. Сигурно си мислите, че столът е лепкав, но не е така. Стените на тази стая са от зелени, жълти и червени дражета. Ако близнете зелените, ще усетите вкус на лимон. Близнете червените и ще опитате малина. Ала си мисля, че вкусът (във всеки смисъл на тази хлъзгава дума) е по-скоро нещо вторично; Шийми просто е запазил детската си любов към ярките първични цветове.