Беловласият мъж не се съмнява, че някои ще сметнат думата за прекалено груба, ала той си знае най-добре за какво става дума и смята, че думата е подходяща. Намира се в Акрон, лято е и синкав здрач обгръща улицата, в единия край на която група хлапета играят на „ритай тенекията“, а в другия се провежда мач по уличен хокей. Бротиган стои на ъгъла на Стоси Авеню в тънкия си летен костюм, стои до стълба с бялата ивица, която означава, че автобусът спира тук. Зад него има опустял магазин за бонбони със синия орел на Националната асоциация на притежателите на оръжие на едната му витрина и поизмито от дъждовете послание, гласящо „ТЕ УБИВАТ МАЛКИЯ ЧОВЕК“ на другата. Тед стои там и чака, стиснал куфарчето от щавена кожа в едната си ръка и кафява кесия — свинска пържола за вечеря, който си е купил от касапницата на господин Дейл, — когато изведнъж: някой го връхлита отзад и го блъсва в телефонния стълб, маркиран с бяла ивица. Носът му се удря в стълба и се счупва. Руква кръв. После идва ред на устата му и Бротиган усеща как зъбите му се врязват в меката тъкан на устните му, и изведнъж: устата му се изпълва със солена течност, наподобяваща горещ доматен сок. Нещо го удря в кръста и до ушите му достига звук на раздиращ се плат. Панталоните му са смъкнати до средата на задника му от силата на удара и сега висят смешно като гащите на някой клоун. В следващия миг млад мъж: с тениска и габардинени панталони с лъскаво дъно се затичва по Стоси Авеню към децата, които играят на уличен хокей, а това, което се развява в ръката му, развява се като дълъг кафяв език, е портфейлът на Тед Бротиган. Току-що са му задигнали портфейла, за Бога!
Пурпурният здрач на лятната нощ внезапно се превръща в пълен мрак, след което просветва за миг, за да потопи света в непрогледен мрак в следващата секунда. Това са очите му — правят онзи номер, който преди двайсетина години изкара акъла на лекарите от наборната комисия. Цялото му внимание е съсредоточено върху бягащия мъж, върху този кучи син, който току-що отмъкна портфейла му и разкраси физиономията му. Никога през живота си не е бил толкова ядосан и въпреки че според него онова, което изпраща към тичащия непознат, е съвсем безобидно, съвсем леко
(само ако беше помолил, приятелче, щях да ти дам долар, а може би дори два),
то има смъртоносната тежест на хвърлено копие. И е копие. Трябва да мине известно време, докато спомощникът приеме напълно тази мисъл, и когато това време изтича, той осъзнава, че е убиец и че ако има Господ, някой ден Тед Бротиган ще трябва да застане пред трона Му и да отговаря за онова, което току-що е сторил. Отстрани изглежда, че бягащият мъж сякаш се е спънал в нещо, но там няма нищо, само избледняващите букви „ХАРИ ОБИЧА БЕЛИНДА“, надраскани с тебешир на напукания тротоар. Любовното признание е съпроводено от детински заврънкулки — звезди, комета и лунен сърп, — от които по-късно бъдещият Разрушител ще се бои. Има чувството, че той самият току-що е пронизан от копие, но все още стои на краката си. Не искаше да стане така. Дълбоко в сърцето си знае, че не искаше да стане така. Просто беше… изненадан и изненадата му адски бързо прерасна в гняв.
Той вдига портфейла от земята и вижда, че децата, играещи на уличен хокей, го гледат със зяпнали усти. Той насочва бутона към тях, сякаш е някакъв пистолет с широко дуло, и момчето, което държи срязаната дръжка за метла, моментално побягва. Тази картина се запечатва за цял живот в съзнанието му; образът на уплашеното момче ще навестява често сънищата на Тед през следващата година и нещо и никога няма да го изостави напълно. Той обича децата и никога не би изплашил някое нарочно. Спомощникът много добре знае какво виждат в момента — някакъв мъж със смъкнати панталони, разкриващи боксерките му (нищо чудно и оная му работа да виси от дюкяна му, за да стане картинката още по-приказна), с портфейл в едната си ръка и смахнато изражение, изписано на лицето му.
— Не сте видели нищо! — крещи Тед Бротиган на хлапетата. — Чувате ли ме? Чуйте ме добре, ей! Не сте видели нищо!
После вдига панталоните си и се връща при куфарчето си. Навежда се към земята и го взема, без да обръща внимание на пържолата — майната й на шибаната пържола, апетитът му е изчезнал заедно с един от предните му зъби. Накрая хвърля последен поглед към проснатия на тротоара труп и изплашените деца… след което побягва.
В този миг Тед Бротиган едва ли подозира, че бягането ще се превърне в негово призвание.