— По дяволите! — извика Джейк. — Та това е същият вестник, който е чел и татко Калахан, когато открива приятеля си Роуън Магръдър…
— Тихо — сряза го Роланд. — Слушай.
Всички се заслушаха.
ШЕСТ
Тестовете се провеждат от хуми (термин, който Тед Бротиган ще научи след няколко седмици — когато напусне 1955 година и пристъпи в безвремието на „Алгул Сиенто“). Този, който го интервюира за работата в Сан Франциско, също е хум. Тед ще научи (освен другите неща), че дегизировките на отрепките — най-вече маските им — не са особено качествени, особено когато се намираш близо до тях. Когато си наблизо, можеш да видиш истината — те са кръстоска между хуми и тахийни, които се вкопчват в идеята за своето превръщане с абсурдно религиозен плам. Най-лесният начин да накараш една отрепка да те сграбчи в мечешка прегръдка, докато острите й зъби търсят сънната ти артерия, е да заявиш, че единственото превръщане, на което са способни, е да станат по-стари и по-грозни. Червените белези на челата им — Окото на Краля — обикновено изчезват, когато се подвизават в Ключовия свят (или изсъхват като загорели пъпки), а маските им придобиват почти органичен вид, като изключим местата около ушите, където наднича косматата им, осеяна със зъби плът, и ноздрите им, гъмжащи от множество гърчещи се реснички. Кой обаче е толкова невъзпитан, че да си вре гагата в чуждите носове?
Каквото и да си мислят отрепките обаче, видът им определено отблъсква хората дори и когато се намират в Ключовия свят, а никой не иска да подплаши новата плячка, преди да е поставил капаните. Ето защо хумите (прозвище, което кан-той никога не използват, понеже го намират за обидно, като „чернилка“ или „вамп“) провеждат тестовете и интервютата — само хуми и нищо друго, докато не преминеш през някой от функциониращите портали, стоварващи те директно в Тъндърклап.
Тед и стотина други кандидати биват събрани в някаква гимназия, която му напомня онази в Източен Хартфорд. Физкултурният салон е претъпкан с ученически чинове, а подът е покрит с тепихи, за да не могат железните крака на чиновете да надраскат полирания паркет. След първия кръг обаче — деветдесетминутен тест със задачи по математика и английски — половината от тях са празни. След втория — три четвърти. Вторият кръг се състои от странни въпроси, които са изключително субективни, и на няколко пъти Тед дава не този отговор, който смята за правилен, защото мисли — и знае, — че проверяващите искат отговор, различен от този, който той (и повечето хора) биха дали. Ето например един от въпросите:
23. Спирате до току-що преобърнала се кола на не особено оживен път. Вътре е заклещен млад човек, който вика за помощ. Питате: „Ранен ли сте, млади човече?“, на което той ви отговаря: „Мисля, че не!“ В полето наблизо намирате чанта, пълна с пари. Какво правите вие?
а. Спасявате младия човек и му връщате парите.
б. Спасявате младия човек, но настоявате чантата с парите да бъде предадена на местната полиция.
в. Вземате парите и продължавате по пътя си, знаейки, че пътят може и да не е особено оживен, но все някой ще помогне на младия човек.
г. Нищо от гореизброените.
Ако това беше тест за полицейското управление на Сакраменто, Тед щеше да загради „б“, без изобщо да се замисли. Може и да не е нищо повече от най-обикновен скитник, ала майка му не е отгледала глупаци, благодаря. Този избор би бил най-логичният в повечето обстоятелства — сигурният избор, изборът, с който не можеш да направиш грешка. И в случай че искаш да кажеш: „Нямам никаква представа каква е шибаната ситуация, но поне съм достатъчно честен, за да си го призная“, има и отговор „г“.
Тед загражда „в“, но не защото смята, че би постъпил така в дадената ситуация. Ако това се случваше наистина, най-вероятно би спасил младия човек, връщайки парите му (като преди това не пропусне да му зададе няколко въпроса за чантата и произхода на сумата). И ако пострадалият не е престъпник (спомощникът веднага би разбрал това, без значение какво ще му каже „младият човек“) — ето, заповядайте, по живо по здраво, _Vaya con Dios. И защо? Защото Тед Бротиган вярва, че собственикът на магазинчето за бонбони е прав — ТЕ УБИВАТ МАЛКИЯ ЧОВЕК._
Но в крайна сметка загражда „в“ и пет дни по-късно виси в чакалнята на едно фалирало танцово студио в Сан Франциско (предплатили са му билета за влака) заедно с трима други мъже и една намусена тийнейджърка (която се оказва някогашната Таня Лийдс от Брайс, Колорадо). Пет овце от над четиристотинте кози, изсипали се за теста в гимназията, привлечени от примамливата обява. Един процент. И това, както ще открие Бротиган в течение на времето, е удивително висок процент.