По някое време го въвеждат в кабинет, на чиято врата пише „ВХОД ЗАБРАНЕН“. Помещението е наблъскано с всевъзможни балетни принадлежности, потънали в прах. Някакъв широкоплещест мъж със сурово лице и кафяв костюм седи на сгъваем стол, а навсякъде около него се валят розови плисирани полички. „Като крастава жаба в приказна градина“ — мисли си Тед.
Непознатият се е наклонил, а ръцете му са положени върху слонските му бедра.
— Господин Бротиган — казва той, — не знам дали съм крастава жаба, но мога да ви предложа работата на живота ви. Мога и да ви стисна ръката, да ви кажа колко съм ви задължен дрън-дрън и да ви покажа вратата. Всичко зависи от отговора на един въпрос. Въпрос за въпроса, така да се каже.
Мъжът, чието име е Франк Ермитидж, подава на Тед лист хартия. На него се вижда въпрос 23 — този за младия човек и чантата с пари.
— Заградили сте „в“ — казва Франк Ермитидж. — Сега искам да ми кажете защо — веднага, без абсолютно никакво колебание!
— Защото вие искате да отговоря с „в“ — отвръща Тед без абсолютно никакво колебание.
— И откъде знаете това?
— Аз съм телепат — казва скитащият счетоводител, — а вие търсите точно това. — Опитва се да запази невъзмутимото си изражение и си мисли, че се справя доста добре, но вътрешно прелива от еуфория. Защото си е намерил работа? Не. Защото скоро ще му предложат такава оферта, пред която наградите в телевизионните шоута изглеждат като просешки дарове? Не.
Защото най-накрая някой проявява интерес към това, което може да прави.
Защото най-накрая някой проявява интерес към него.
СЕДЕМ
Работата се оказва истинско гърне с мед, но Бротиган е достатъчно искрен, за да признае, че е щял да продължи дори и да е знаел истината.
— Защото талантът не стои мирен, той просто не знае как да стои мирен — обяснява спомощникът. — Независимо дали е талант за отваряне на сейфове, четене на мисли или делене на десетцифрени числа наум, той крещи да бъде използван. Никога не млъква. Ще те разбуди от най-дълбокия ти сън, крещейки: „Използвай ме! Използвай ме! Използвай ме! Писна ми да седя без работа! Използвай ме, тъпанар такъв, използвай ме!“
Джейк избухна в смях. Той прикри устата си с ръце, ала това не помогна — цялото му тяло се тресеше. Ко го изгледа с черните си очи, около които плуваха златисти пръстени, и се озъби зловещо.
Там, в кабинета с плисираните полички, килнал меката си шапка над късо подстриганата си коса, Ермитидж пита Бротиган дали някога е чувал за „Южноамериканските трудоваци“. Когато Тед отговаря отрицателно, Ермитидж му казва, че консорциум, създаден от богати южноамерикански бизнесмени, предимно бразилци, наема група американски инженери и строителни работници през 1946 година — над сто души — за четиригодишен срок и при различни трудови възнаграждения в зависимост от изпълняваната длъжност, но с изключително щедро заплащане. На човек, който работи с булдозер например, му плащали по двайсет хиляди щатски долара годишно, което е било доста добър доход за онова време. Ала има и още — премиални на стойността на годишната заплата. Общо сто хиляди. Стига да се спази следното условие — отиваш там, бачкаш и не се връщаш, докато не изтече четиригодишният срок или работата не приключи. Имаш два почивни дни всяка седмица, също като в САЩ, и право на отпуск всяка година, също като в САЩ, но в пампасите. Не можеш да отидеш в Северна Америка (или дори в Рио), докато не изтече четиригодишният договор. Ако умреш в Южна Америка, оставаш там — никой няма намерение да плаща, за да закара драгоценния ти труп до Уилкс-Бар. Още в самото начало получаваш половината мангизи — петдесет хилядарки — плюс шестдневен период, през който можеш да ги правиш каквото си искаш — да ги изхарчиш, да ги вложиш в банка, да ги инвестираш или да си бършеш задника с тях. Ако решиш да ги инвестираш, тези петдесет хиляди ще са станали седемдесет и пет бона, когато излезеш от джунглата с убийствен тен, съвсем ново снаряжение от мускули и безброй истории за разказване. И, естествено, след като излезеш навън, вече можеш да се радваш и на онова, което английските моряци наричат „другата половина“.