Сегашната оферта била същата, поясни Ермитидж. Само дето авансът бил двеста и петдесет хиляди долара, а „другата половина“ — половин милион.
— Което звучеше невероятно — каза гласът на Тед от магнетофона. — И как няма да звучи невероятно, за Бога! Едва по-късно разбрах колко евтино всъщност им излизахме дори и при тези суми. Динки е особено красноречив по въпросите за тяхната стиснатост… под „тяхната“ имам предвид бюрократите на Краля. Динк казва, че Пурпурният крал се опитва да заличи цялото сътворение, вмествайки всички разходи в предварително планирания си бюджет, и естествено е нрав, ала не мисля, че устатият младеж разбира — макар че надали ще го признае, — че ако предложиш твърде много на някой човек, той просто няма да ти повярва. Или в зависимост от въображението си (повечето телепати и бъдновидци нямат никакво въображение) ще бъде неспособен да ти повярва. В нашия случай договорът беше за шест години (този срок можеше да бъде удължен) и Ермитидж искаше веднага да му кажа какво е решението ми. Малко техники са толкова успешни, уважаема лейди и джентълмени, като тази, при която първо объркваш жертвата си, после пробуждаш алчността й, а накрая предприемаш мълниеносна атака.
Тази техника успя и при мен — веднага се съгласих. Ермитидж ми каза, че обещаният ми четвърт милион ще бъде депозиран в „Моряшката банка“ в Сан Франциско още този следобед и ще мога да разполагам с него в мига, в който се появя там. Попитах го дали трябва да подписвам някакъв договор. Той ми подаде една от ръцете си — дебела като самун шунка — и ми рече, че това е нашият договор. Попитах го къде ще ходя и какво ще правя — въпроси, които определено трябваше да бъдат зададени по-рано, но просто бях прекалено смаян, за да се сетя за тях.
Освен това си мислех, че знам. Смятах, че ще работя за правителството. Нещо свързано със Студената война. В телепатичния клон на ЦРУ или ФБР, базиран на някой остров в Тихия океан. Даже си помислих, че от това би излязла страшна радиопиеса.
„Ще заминеш далеч, Тед, но същевременно ще си на една врата разстояние оттук — информира ме Ермитидж. — Засега това е всичко, което мога да ти кажа. А, и гледай да си държиш устата затворена за уговорката ни през осемте седмици, докато… хммммм… заминеш. Недей да забравяш, че който се разпява, после съжалява. И с риска да пробудя параноята ти, запомни, че те наблюдаваме.“
Разбира се, че ме наблюдаваха. По-късно — прекалено късно — си припомних двата месеца, прекарани във Фриско, и осъзнах, че кан-той са ме следили през цялото време.
— Отрепките.
ОСЕМ
— Ермитидж и двама други хуми ни посрещнаха пред хотел „Марк Хопкинс“ — каза гласът от немския магнетофон. — Никога няма да забравя датата — беше Халоуин през 1955. Пет часа следобед. Аз, Джейс Макгавърн, Дейв Итауей, Дик… не мога да се сетя за фамилията му, той умря след шест месеца — Хъма каза, че е пневмония и останалите от ки’-каните го подкрепиха („ки’-кан“ означава лайняни хора или лайнари, ако ви интересува), но човечецът се беше самоубил и аз знаех това. Останалите… помните ли доктор номер две? Останалите бяха като него. „Не ми казвайте това, което не искам да узная, сай, не обърквайте представата ми за света…“ Както и да е, последната бе Таня Лийдс. Кораво девойче, ей…
Пауза и изпукване. Явно беловласият мъж бе спрял магнетофона. После гласът му се върна; сякаш звучеше по-бодро отпреди. „Сега сигурно ще претупа останалата част“ — помисли си Еди и тази идея му подейства разочароващо. Какъвто и да беше Тед, никой не можеше да отрече, че бе дяволски добър разказвач.
— Ермитидж и колегите му ни качиха в един голям форд-комби и се отправихме навътре в континента — към някакъв град на име Санта Мира. Имаше само една павирана улица — главната;
— останалите не бяха асфалтирани. Сещам се, че видях много нефтени кули, които приличаха на огромни богомолки… въпреки че вече се мръкваше и те не бяха нищо повече от силуети, открояващи се на фона на небето.
Очаквах да зърна някаква гара или поне автобус с табелка „ЧАСТЕН ПРЕВОЗ“… ала вместо това ни стовариха в това товарно депо с надпис „ПРЕВОЗИ — САНТА МИРА“ и аз получих една мисъл, ясна като бял ден, от Дик еди-кой си — „Докараха ни тук, за да ни убият, ще ни убият и ще задигнат нещата ни.“