Ако не си телепат, не знаеш колко страшно може да звучи подобно нещо. Как абсолютната убеденост на този, който ти е изпратил мисълта… те обсебва. Видях как Дейв Итауей пребледнява и въпреки че Таня не издаде нито звук — както ви казах, тя бе кораво девойче — в комбито бе достатъчно светло, за да видя сълзите в очите й.
Наведох се през нея, хванах ръцете на Дик и ги стиснах, когато той се опита да ги измъкне. Изпратих му: „Не ни дават по четвърт милион долара на всекиго (при това на сигурно място в «Моряшката банка»), за да ни закарат в пустошта и да задигнат часовниците ни.“ „Аз дори нямам часовник — включи се Джейс Макгавърн. — Заложих своя «Груен» преди две години в Албъкърк и когато реших да си купя нов — значи около полунощ миналата вечер, — всички магазини бяха затворени, а и аз впрочем бях прекалено пиян, за да се смъкна от столчето на бара.“
Това ги накара да се поотпуснат малко и всички се засмяхме. Ермитидж попита за какво се смеем и това ни накара да се почувстваме още по-добре, защото имахме нещо, което те нямаха — можехме да общуваме по начин, недостъпен за тях. Отвърнах му, че няма нищо, сетне стиснах още веднъж ръцете на Дик. Имаше ефект. Аз… спомогнах му, предполагам. Това беше първият път, когато го направих. Първият от многото. Това е една от причините да бъда толкова уморен — цялото това спомагане много изтощава човека.
Ермитидж и другите двама ни поведоха към депото. Беше напълно изоставено, а в далечния край се виждаше занемарена постройка, в която имаше врата. На нея личаха две думи, изписани с тебешир, придружени от рисунки на луни и звезди. „СТАНЦИЯ ТЪНДЪРКЛАП“, гласеше надписът. Що за станция бе това — нямаше релси, нямаше автобуси, нямаше дори и друг път освен този, по който бяхме дошли… От двете страни на вратата имаше прозорци, а зад сградата — изоставени, порутени бараки, от повечето от които бяха останали само гредите.
„Защо отиваме там?“ — попита Дейв Итауей, а един от придружителите на Ермитидж му рече:
„Ще разбереш.“ — И наистина разбрахме.
„Първо дамите“ — рече Ермитидж и отвори вратата.
От другата страна също беше тъмно, но мракът като че ли беше различен. Тъмнината беше по-тъмна. Ако сте виждали Тъндърклап през нощта, значи знаете какво имам предвид. И звучеше различно. Старата ни дружка Дик май поразмисли и се обърна, ала един от спътниците на водача ни извади пистолет. Никога няма да забравя какво каза Ермитидж тогава, защото беше толкова… мило.
„Вече е твърде късно да се върнете назад — бяха думите му. — Сега пред вас има само един път и той е напред.“
Тогава си помислих, че цялата тази работа за шестгодишния договор и подновяването му при желание от двете страни е „ала-бала-портокала“, както биха казали моят приятел Боби Гарфийлд и неговият приятел Съли-Джон. Не че го прочетох в мислите им — всички носеха шапки. Всички те носят шапки, разбирате ли? Никога няма да видите отрепка — била тя от мъжки или от женски пол, — която да е гологлава. Шапките на мъжете изглеждаха като меки филцови капели, от рода на тези, които бяха особено модни по онова време, но всички сходства се изчерпваха с външния им вид. Ермитидж и придружителите му носеха мозъчни шапки. Всъщност „антимозъчни шапки“ навярно би бил по-добър термин, защото предназначението им беше да заглушават мислите на хората, които ги носят. Ако се опитате да хакнете някого с такова нещо на главата си — така Динки нарича четенето на мисли, — ще доловите само някакво силно бръмчене и нещо като шепот на заден фон. Много неприятно, досущ като тодашните камбанки. Ако сте ги чували, значи знаете за какво става въпрос. Обезсмисля всичките ви усилия, а телепатите в „Алгул Сиенто“ мразят всяко нещо, което изисква определени усилия (най-много от всичко мразят напразните усилия). Това, което Разрушителите искат, уважаема лейди и джентълмени, е да си живуркат, за да си живуркат. В „Синия рай“ можете да чуете често едно стихче — или да го видите надраскано с тебешир по стените, — което гласи:
Това според мен означава доста повече от „Радвай се на живота“. Посланието на тази бездарщина е крайно неприятно — чудя се дали разбирате това, за което говоря.
Еди си каза, че поне той със сигурност разбираше — хрумна му, че от брат му Хенри би излязъл страхотен Разрушител. При положение, че му разрешат да си вземе хероина и албумите на „Крийдънс Клиъруотър Ривайвъл“, разбира се.