Трампас беше един от кан-той скаутите. Можете да го видите как се разхожда по главната улица на Плезънтвил или седи на пейка в Парка с някоя книга за самоусъвършенстване като „Седем стъпки към позитивното мислене“, а на следващия ден се е облегнал на стената на Къщата на разбитите сърца и се наслаждава на слънцето. Същото е и с другите кан-той блуждачи. Дори да има някаква закономерност в действията им, аз поне не съм успял да я забележа. Нито пък Динки. Което ни кара да мислим, че подобно нещо просто няма.
Това, което винаги е карало Трампас да изглежда различен, е пълната липса на каквато и да е завист към хората. Той е изключително дружелюбен — или беше — и в някои отношения никак не прилича на отрепка. Повечето му събратя изобщо не го харесваха. Което е доста иронично според мен, тъй като ако изобщо съществува такова нещо като „превръщане“, Трампас е един от малцината, които са постигнали известен напредък. Вземете смеха например — най-обикновения смях. Когато отрепките се смеят, звучат като кошница с камъни, която се търкаля по метален улей за спускане на въглища: кара те да потрепериш, както казва Таня. А смехът на Трампас си е напълно нормален — само дето е прекалено висок. Защото той наистина се смее, докато другите се преструват.
Както и да е, един ден подхванах разговор с него. Стояхме на главната улица пред киното. Даваха „Междузвездни войни“ за не знам си кой път. Ако има филм, който никога няма да омръзне на Разрушителите, това е „Междузвездни войни“.
Попитах го дали знае какъв е произходът на името му. Той ми каза да, разбира се, от родовото име на клана му. Всеки кан-той получава човешко име на определен етап от развитието си — това е нещо като белег за зрялост. Динки казва, че отрепките придобиват това право, след като направят първата си чекия, но според мен това са измислици в типично негов стил. Истината е, че не знаем — и едва ли има толкова голямо значение, — но някои от имената са наистина идиотски. Има един тип, който прилича на Рондо Хътън — киноартист от трийсетте, болен от акромегалия, поради което играеше все чудовища и психопати, — та той се казва Томас Карлайл. Имаме кан-той, който се казва Беоулф, и друг на име Ван Гог Бейз.
Сузана закри лицето си с длани и се захили.
— Както и да е, казах му, че Трампас е герой от един нашумял роман за Дивия запад, наречен „Мъжът от Вирджиния“. Беше второстепенен герой, но казваше нещо, което всеки, чел книгата, ще запомни: „Усмихни се, докато казваш това!“ Това заинтригува Трампас и аз му разказах книгата, докато пиехме кафе пред дрогерията.
Станахме приятели. Аз му разказвах какво става в малката ни общност от Разрушители, а той споделяше с мен най-различни интересни, но невинни неща от своята страна на оградата. Оплакваше ми се и от екземата си, от която адски го сърбеше главата. Непрекъснато повдигаше шапката си — подобна на еврейска — за да се чеше. Твърдеше, че това било най-лошото място от всички възможни — по-лошо дори и от дететвореца ти. И малко по малко осъзнах, че всеки път, когато Трампас повдига шапката си, аз мога да чета мислите му. И то не само тези най-отгоре, ами всичките. Ако бях бърз — а аз се научих — можех дори да търся сред безбройните мисли в главата му, тъй както човек прелиства енциклопедия в търсене на статията, която го интересува. Само дето не бе точно така; по-скоро беше като да включваш и изключваш радиоприемник по време на излъчването на новините.
— Егати — възкликна Еди и си взе още една грахамова бисквита. Така му се искаше да има мляко, в което да я топне — грахамова бисквита без мляко беше като пияна вишна без ликьор.
— Представете си, че включвате радио или телевизор, усилени до дупка — каза Тед с треперливия си глас, — а после отново ги изключвате… също толкова бързо. — Той нарочно сля трите думи и всички се засмяха — даже и Роланд. — Това ще ви даде известна представа. Сега ще ви кажа какво научих. Подозирам, че вече го знаете, ала не мога да поема риска, ако не сте го узнали. Защото е адски важно.