Както трябва да знаете, уважаема лейди и джентълмени, Тъмната кула съществува. Някога там са се пресичали шест лъча, които едновременно черпят сили от нея — тя представлява невъобразимо мощен източник на енергия — и я крепят. Четири от тези Лъчи вече ги няма — последният рухна съвсем скоро. Двата, които останаха, са Лъчът на Мечока, Пътят на Костенурката — Лъчът на Шардик — и Лъчът на Слона, Пътят на Вълка, — който някои наричат Лъчът на Ган.
Чудя се дали бихте могли да си представите ужаса ми, когато разбрах какви всъщност ги вършехме в Школата. Когато почесвах онзи невинен сърбеж. Още тогава знаех, че се занимавахме с нещо важно. Знаех си.
Имаше и нещо по-лошо — нещо, което не бях подозирал, което се отнасяше само до мен. Знаех, че се различавам по някакъв начин от останалите; най-малкото бях единственият Разрушител със зрънце състрадание. Когато колегите ми изпадаха в червените кризи, аз бях, както вече ви казах, единственият, към когото можеха да се обърнат. Пимли Прентис, Девар-лордът, венча Таня и Джон Растосович — той настоя за това и не поиска да чуе нито дума против тази идея, заявявайки, че това било негова привилегия и отговорност, че бил като капитана на едновремешен крайцер — и, естествено, те се съгласиха. Имаха ли избор? После обаче двамата дойдоха в апартамента ми и Таня ми каза:
„Искам ти да ни венчаеш, Тед. Тогава наистина ще бъдем женени.“
Понякога се питам наистина ли си смятал, че това е било всичко. Преди да започнеш да се виждаш с Трампас и да подслушваш всеки път, когато той вдигне шапката си, за да се почеше… наистина ли си смятал, че капчиците жал и любов в душата ти са единствените неща, отличаващи те от останалите? Или си се заблуждавал за това?
Не знам със сигурност, но мисля, че поне по това обвинение съм невинен. Наистина не осъзнавах, че талантът ми надхвърля четенето на мисли и Разрушаването. Аз съм като микрофона за певеца и анаболния стероид за мускула. Аз… ги засипвам. Сега ще ви го илюстрирам с пример: апаратите на отрепките измерват силата ни в така наречените даркове. Двайсет-трийсет души в Школата отделят петдесет дарка за един час без мен. А с мен числото скача до петстотин дарка за час. И то на секундата.
От онова, което подслушах в главата на Трампас, разбрах, че ме смятат за находката на века — може би на цялото време, — единственият незаменим Разрушител. Вече им бях помогнал да заличат един Лъч и бях заличил векове от работата им върху Лъча на Шардик. Когато Лъчът на Мечока се скъса, уважаема лейди и джентълмени, на този на Ган му остава съвсем малко време. А щом и той се скъса, Тъмната кула ще се срине, ще настъпи краят на Съзиданието и Окото на Съществуването ще ослепее.
Нямам никаква представа как успях да прикрия тревогата си от Трампас. И имах основания да смятам, че изражението ми далеч не беше толкова невъзмутимо, както си мислех тогава.
Знаех, че трябваше да се измъкна. Точно тогава Шийми дойде за пръв път при мен. Мисля си, че през цялото време беше чел мислите ми, но нито аз, нито Динки знае това със сигурност. Всичко, което знам, е, че една нощ той дойде в апартамента ми и ми изпрати следната мисъл: „Ще направя дупка за теб, сай, през която да се измъкнеш, буги-бай-бай.“ Попитах го какво има предвид и той само ме изгледа. Не е ли странно колко много може да каже един-единствен поглед? Не обиждай интелигентността ми. Не губи времето ми. Не губи и своето. Не прочетох тези мисли в съзнанието му, за Бога, не! Видях ги на лицето му.
Роланд изсумтя утвърдително. Блесналите му очи бяха приковани във въртящите се ролки на магнетофона.
— Попитах го къде ще се отвори тази дупка. Той ми отвърна, че не знае — трябвало да разчитам на късмета си. Както и да е, не му мислих много. Страхувах се, че ако го направех, вероятно щях да си намеря причини да остана. Затова му рекох:
— Давай, Шийми — изпрати ме буги-бай-бай.
Той затвори очи и се концентрира… и изведнъж ъгълът на стаята ми изчезна. На негово място виждах автомобили, които фучаха в двете посоки. Картината беше размазана, ала си бяха типичните американски коли. Нито спорих, нито разпитвах повече — просто тръгнах към тях. Не бях напълно сигурен, че ще мога да премина в този друг свят, но вече изобщо не ми пукаше. Мислех си, че най-доброто нещо, което бих могъл да сторя, беше да умра. Най-малкото това щеше значително да ги забави.