— „Хей, Джуд“ — сякаш се намираха в някой супермаркет или гара. Хайде, ставайте! Включихме машината за слънце! Още един страхотен ден за Разрушаване! Макар че според Джейк Разрушаването в „Алгул Сиенто“ никога не спираше.
— Хайде да си поиграем — предложи Роланд. — Ти се опитваш да влезеш в главата ми и да видиш на кого съм разгневен, а аз се стремя да те изблъскам навън.
Момчето неспокойно се размърда.
— Тази игра не ми изглежда много забавна, Роланд.
— Въпреки това ще играя срещу теб.
— Добре, щом искаш.
Джейк затвори очи и си представи изнуреното, брадясало лице на Стрелеца. Искрящите му сини очи. Представи си врата между и малко над тези очи — малка врата, с месингова дръжка
— и се опита да я отвори. За секунда дръжката се завъртя, ала после застина неподвижно. Момчето отвори очи и видя капчиците пот, избили по челото на неговия дин.
— Това е глупаво. Само засилвам главоболието ти — каза Джейк.
— Няма нищо. Дай най-доброто от себе си.
„Най-лошото“, помисли си Джейк. Ала щом трябваше да играят тази игра, нямаше да се откаже. Той отново затвори очи и вратата между веждите на Роланд изплува в съзнанието му. Този път приложи повече сила — имаше чувството, че играе на канадска борба. След малко дръжката се завъртя и вратата се отвори. Роланд изсумтя, сетне неловко се изсмя.
— Стига — рече. — Доста си силен, за бога!
Момчето не обърна никакво внимание на думите му. Отвори очи и продума изумено:
— Писателя? Кинг? Защо си му ядосан пък на него?
Роланд въздъхна и захвърли настрани димящата угарка от цигарата си; Джейк вече си бе изпушил своята.
— Защото сега имаме да свършим две работи вместо една. Заслугата за втората е изцяло на сай Кинг. Той беше наясно какво трябваше да стори и си мисля, че на някакво подсъзнателно ниво е знаел, че това ще го запази. Обаче се е изплашил. Бил е уморен. — Горната устна на Роланд потрепна. — Сега оръжията му са в огъня, а ние сме тези, които трябва да ги извадим. И това ще ни струва скъпо.
— Ядосан си му, защото се е изплашил? Но… — Джейк се намръщи. — Та той е писател. Предач на истории, не стрелец.
— Знам това — рече неговият дин, — ала не мисля, че страхът го е спрял, Джейк — във всеки случай не е бил само страхът. Той е мързелив. Почувствах го, когато го срещнах, и съм сигурен, че и Еди го е усетил. Той е погледнал работата, която е трябвало да свърши, тя го е обезкуражила и си е казал: „Добре де, защо не се захвана с нещо по-_лесно_, което ми допада повече и което няма да ме затрудни толкова? А ако възникне някакъв проблем, те ще се погрижат за мен. Ще трябва да се погрижат за мен.“ Което и правим.
— Ти не го харесваш.
— Не — кимна Роланд. — Изобщо не го харесвам. Нито пък му вярвам. И преди съм срещал предачи на истории, Джейк, и мога да ти кажа, че всичките са един дол дренки. Те разказват истории, защото се боят от живота.
— Сигурен ли си? — попита момчето. Думите на неговия дин бяха неприятни… но в тях имаше частица истина.
— Напълно… Но… — Стрелеца вдигна рамене. „Това е положението“, сякаш казваше жестът му.
„Ка-шум“, помисли си Джейк. Ако ка-тетът им се разпаднеше, и това бе по вина на Стивън Кинг…
Добре де, и да станеше по вина на Кинг, какво щяха да направят? Щяха да си отмъстят на писателя? Това беше мисълта на Роланд… Глупава мисъл, като да искаш да си отмъщаваш на Господ.
— Но ние сме свързани с него — изтъкна Джейк.
— Да. Ала това няма да ми попречи да сритам пъзливия му мазен задник, ако имам гази възможност.
Момчето избухна в смях при тези думи и Стрелеца се усмихна. После Роланд се изправи, като притискаше с две ръце болния си хълбок. Лицето му бе изкривено от болка.
— Мамка му! — изруга той.
— Много ли те боли?
— Не обръщай внимание на болежките ми — махна с ръка неговият дин. — Ела. Имам да ти покажа нещо интересно.
Роланд закуцука по пътеката, виеща се по склона на възвишението. След няколко крачки се спря и понечи да приклекне, ала се намръщи и коленичи на един крак, след което посочи към земята с дясната си ръка.
— Какво виждаш? — попита.
Джейк приклекна до него. Сипеят бе осеян с камъчета и скалисти отломки Някой определено бе минавал оттук — по разровената земя се виждаха отпечатъци. Недалеч от мястото, където стояха, растеше мескитов храст — или поне на Джейк му заприлича на такъв. Две от клончетата му бяха отчупени; момчето се наведе към растението и долови острата, парлива миризма на мъзгата, след което отново насочи вниманието си към следите по сипея. Бяха няколко на брой, тесни и не особено дълбоки. Ако това наистина бяха следи, определено не бяха човешки. Джейк се съмняваше във възможността пустинното куче да ги бе оставило.