— Знаеш ли какво е минало оттук? — попита Джейк. — Ако знаеш, направо ми кажи — не ме карай отново да бърникам в главата ти.
Стрелеца се усмихна.
— Проследи ги — рече. — Виж какво ще намериш.
Момчето се надигна и бавно пое нагоре по пътеката, превито надве, сякаш го присвиваше стомахът. Следите го отведоха до голям скален блок, по чиято повърхност имаше прах, а в праха се виждаха драскотини, сякаш нещо четинесто се бе отъркало в него, когато беше минало оттук.
Джейк забеляза и няколко твърди черни косъма.
Той вдигна един от тях, след което веднага разтвори пръсти и го издуха от кожата си, потрепервайки от отвращение. Роланд го наблюдаваше съсредоточено.
— Изглеждаш сякаш си видял призрак — каза Стрелеца.
— Ужасно е! — възкликна момчето, едва осъзнавайки, че заеква. — О, Боже, какво е т-това? Какво ние н-н-наблюдавало?
— Онова, което Мия нарече Мордред. — Гласът на Роланд не се беше променил, ала погледът му бе станал толкова мрачен, че Джейк веднага отмести очи от лицето му. — Мъничето, на което според нея съм баща.
— Той е бил тук? През нощта?
Стрелеца кимна.
— И е подслушвал… — Джейк не можа да довърши.
— И е подслушвал съвещанието ни — да, така мисля. Чул е и историята на Тед.
— Не можеш да си сигурен в това — поклати глава момчето. — Тези отпечатъци може да са оставени от какво ли не. — Ала дълбоко в сърцето си знаеше, че единственото, което се връзваше с подобни следи, бяха краката на чудовищен паяк.
— Иди малко по-нагоре — каза неговият дин.
Момчето го изгледа с вдигнати вежди и Стрелеца му махна с ръка, ала Джейк не помръдна. Вятърът вееше, а до ушите им достигаше музиката от затворническото поселище (сега звучеше „Мост над буйна река“), примесена с далечния грохот на гръмотевиците, наподобяващ търкалящи се кости.
— Какво…
— Давай — подкани го неговият дин и посочи към каменистия сипей.
Момчето се подчини, съзнавайки, че това беше поредният урок — с Роланд винаги имаше какво да научиш. Дори когато си в сянката на смъртта, пак имаше какво да научиш.
От другата страна на скалния блок пътечката продължаваше трийсетина метра по права линия, преди отново да завие. Отпечатъците на този прав участък бяха съвсем отчетливи. В групички потри от едната страна и по четири от другата.
— Тя каза, че е откъснала един от краката му — рече Джейк.
— Така е сторила.
Момчето се опита да си представи седмокрак паяк, голям колкото човешко бебе, и откри, че не може. Или по-скоро не искаше да го направи.
Зад следващия завой се натъкнаха на изсушен труп. Джейк беше сигурен, че е бил разпорен, ала вече бе трудно да се каже със сигурност. Нямаше никакви вътрешности, никаква кръв, никакви мухи. Просто купчина мръсна, сиво-кафява маса, която смътно — съвсем смътно — наподобяваше нещо кучешко.
Ко се приближи до останките и ги подуши, след което вдигна крак и се изпика върху тях. Когато се върна при Джейк, бе наперен, сякаш току-що бе свършил някаква много важна работа.
— Ето какво е вечерял снощният ни посетител — каза Роланд.
Момчето се огледа наоколо.
— Дали ни наблюдава в момента? Как мислиш?
— Мисля, че малките момчета се нуждаят от много сън, за да пораснат.
Джейк усети внезапното убождане на някакво неприятно чувство и веднага го прогони от съзнанието си. Ревност? Абсурд. Как можеше да ревнува от нещо, чиято първа стъпка в живота бе да изяде собствената си майка? Да, той беше кръвен роднина на Роланд — неговият истински син, ако трябва да сме точни, — но Стрелеца изобщо не бе искал това.
Дали?
Джейк осъзна, че неговият дин го гледа съсредоточено, и се почувства неловко.
— За какво си се умислил? — попита Роланд.
— За нищо — излъга момчето. — Просто се чудя къде ли се е скрил.