Момчето го изгледа неуверено. Неговият дин му кимна, то заобиколи Тед Бротиган и седна срещу Шийми. Роланд бе приклекнал между двамата и сякаш не гледаше нито единия, нито другия.
Джейк вдигна юмрук към челото си.
Шийми му отговори със същото.
Момчето погледна към своя дин и попита:
— Какво искаш?
Стрелеца остана безмълвен и продължи да гледа към входа на пещерата, като че ли в мъглата имаше нещо, което изцяло бе погълнало вниманието му. Джейк знаеше какъв бе отговорът на въпроса му още преди да го зададе — знаеше го със сигурност, сякаш бе използвал дарбата си, за да надзърне в съзнанието на Роланд. Пътят им се разделяше на две и момчето бе предложило да се допитат до Шийми, преди да решат по кое разклонение да поемат. Тогава идеята му се бе сторила дяволски добра — Бог знае защо, — но сега, докато се взираше в това простосърдечно, не особено интелигентно лице и кръвясали очи, Джейк се запита две неща: от какъв зор му бе хрумнало това и защо някой — например Еди, който бе успял да запази здравия си разум въпреки всичко, през което бяха преминали — не му беше казал, че идеята да поверят бъдещето си в ръцете на Шийми Руиз е адски тъпа. Направо олигофренска, както биха казали бившите му съученици от гимназията „Пайпър“. Сега Роланд, който вярваше, че дори в сянката на смъртта имаше какво да се научи, искаше Джейк да направи това, което бе подхвърлил — кой предложи, той заложи, както би казал Еди, — и отговорът без съмнение щеше да го увенчае пред всички с ореола на суеверния малоумник, в който се бе превърнал. Добре де, и какво от това? Дори и въпросът му да се равняваше на хвърлена във въздуха монета, защо да не го зададе? За краткото време, откакто беше в компанията на Роланд, се бе натъкнал на магически врати, механични икономи, телепатия (която владееше и самият той, макар и в малка степен), вампири и паяколаци. Тъй че защо не остави Шийми да реши? В крайна сметка трябваше да изберат или едното, или другото… и той бе преминал през достатъчно трудности, за да се тревожи, че ще изглежда като идиот в очите на спътниците си. „Освен това — помисли си момчето, — ако сега не съм заобиколен от приятели, значи никога няма да бъда.“
— Шийми… — започна накрая. Беше малко страшничко да гледаш в тези кръвясали очи, но Джейк не отмести взор от тях. — Отправили сме се на дълъг път. Това означава, че трябва да свършим една работа. Всъщност…
— Трябва да спасите Кулата — прекъсна го синът на Станли. — А моят стар приятел възнамерява да влезе вътре, да се изкачи до върха и да съзре онова, що е там. То ще му донесе или съживяване, или смърт… или и двете. Навремето се именуваше Уил Диърборн — тъй бе то — и за мен все още Уил Диърборн е той.
Джейк погледна към Роланд, който продължаваше да се взира навън. На пребледнялото му лице бе изписано някакво особено изражение.
Един от пръстите на Стрелеца направи онзи въртелив жест.
— Да, ние трябва да спасим Тъмната кула — кимна момчето. Изведнъж си помисли, че разбира страстния стремеж на своя дин да я зърне и да влезе в нея, дори и това да го убиеше. Какво ли имаше в центъра на вселената? Имаше ли изобщо мъж (или момче), който да устои и да не поиска да разбули мистерията и да съзре със собствените си очи отговора на вселенските загадки?
Дори и да изгубеше разсъдъка си?
— Но за да сторим това, първо трябва да свършим две неща. Едното е да се върнем в нашия свят и да спасим един човек. Писател, който разказва историята ни. Другото е онова, за което вече говорихме. Освобождаването на Разрушителите. — Честността го накара да добави: — Или прекратяването на делото им. Разбираш ли?
Този път Шийми не каза нищо. Взорът му беше вперен там, накъдето гледаше и Роланд — в мъглата. Сякаш бе хипнотизиран. Видът му разтревожи Джейк, ала той продължи. Вече бе стигнал до въпроса си и нямаше връщане назад.
— Въпросът е какво да свършим по-напред? Навярно изглежда, че спасяването на писателя е по-лесната задача, защото няма да има противодействие… поне доколкото ни е известно… но пък да не забравяме риска… — Момчето не искаше да каже: „Но пък да не забравяме риска телепортирането ни да те убие“, ето защо млъкна неуверено по средата на изречението си.
Ала Шийми продължаваше да мълчи и Джейк вече се чудеше дали да опита отново, когато телепортът внезапно проговори. Също както и преди взорът му бе вперен навън, в мъглявия здрач на Тъндърклап.