— Осем! Сляп ли си? — Девар-лордът беше учуден. — Виж колко голям е барабанът, за Бога!
Невестулката изобщо не си направи този труд; вместо това му подаде револвера.
— Знам как да натисна спусъка, а когато става дума за оръжия, това е най-важното.
— Да, ако е зареден! — изтъкна Пимли, след което реши да смени темата. — Какво правиш тук в този час и защо смущаваш сутрешните молитви на един набожен човек?
Финли го изгледа изпод вежди.
— Ами ако аз те попитам защо те заварвам да се молиш напълно облечен и сресан, вместо да си по халат и чехли, какво ще ми отговориш?
— Нещо ме е стегнала шапката — вдигна рамене Девар-лордът. — При теб не е ли така?
Тахийнът се усмихна.
— Стегнала те била шапката! — възкликна. — Да не искаш да кажеш, че те е шубе, че те е бъз… че се чувстваш подозрително бъзи-бъзи?
— Нещо такова… да.
Усмивката на Невестулката стана още по-широка, но на Пимли му се стори малко пресилена.
— Харесва ми! Страшно ми харесва! Стяга ми шапката! Убива ми шапката!
— Не — поклати глава Прентис. — Казва се „стегнала ме е шапката“.
Усмивката на тахийна помръкна.
— И мен ме е стегнала шапката. Шубе ме е, бъз ме е и се чувствам подозрително бъзи-бъзи.
— Пак проблеми с Дълбоката телеметрия?
Шефът на охраната въздъхна тежко и кимна. Проблемът с Дълбоката телеметрия беше, че никой не знаеше какво точно измерваше тя. Можеше да е телепатия или (Боже опази!) телепортация, или дори трусове в тъканта на реалността — предвестници на неизбежното пречупване на Лъча на Мечока. Бе невъзможно да се каже. През последните четири месеца все по-голяма част от това доскоро безмълвно оборудване се събуждаше към живот.
— Какво казва Дженкинс по въпроса? — попита Пимли. Той машинално напъха револвера в кобура под мишницата си, приближавайки ни по този начин към онова, което вие не ще искате да чуете, а аз не ще искам да разкажа.
— Той казва онова, което изскача от устата му на летящото килимче на езика му — навъси се Невестулката. — При положение, че знаеш, че той и понятие си няма какво означават символите на циферблатите и видеоекраните на Дълбоката телеметрия, как можеш да питаш за мнението му?
— Спокойно! — Пимли сложи ръка на рамото му. Беше изненадан (и леко разтревожен) от обстоятелството, че плътта под изисканата маркова риза на Финли лекичко потрепва. — Успокой се, друже! Само питах.
— Не мога да спя, не мога да чета, не мога даже и да чукам! — изсъска Шефът на охраната. — Пробвах и трите, в името на Ган! Хайде да отидем заедно до „Дамли“ и да хвърлим един поглед на шибаните дисплеи. Току-виж на тебе ти хрумнало нещо.
— Аз съм началник, а не техник — отсече Пимли, но тръгна към вратата. — След като няма какво друго да сторим…
— Навярно просто идва краят на света — подхвърли Финли, спирайки се на прага. — Ако изобщо думата „просто“ се връзва с подобно изречение.
— Може и да си прав — безизразно изрече Девар-лордът — и една разходка на утринния въздух едва ли ще ни навре… Хей! Хей, ти! Да, ти, Отроде! Обърни се, когато ти говоря, иначе лошо ти се пише!
Отрочето на Родърик — мършаво създание в овехтял гащеризон от дънков плат (провисналото дъно на панталона бе избеляло и протрито) — веднага се подчини. Лицето му бе брадясало и осеяно с лунички, а очите му бяха приказно сини. Всъщност изобщо нямаше да изглежда зле, ако носът му не бе прояден почти изцяло от едната страна, придавайки му зловещ вид. Отродът мъкнеше някакъв плетен кош. Пимли бе сигурен, че и преди е виждал този тътрузещ се ба-боу някъде из „Синия рай“, ала нямаше как да е сигурен в това — всички Отроди му изглеждаха еднакво.
Нямаше значение. Проверката на самоличността беше работа на Финли о’ Тего и той пристъпи напред, слагайки ръкавицата, която носеше на колана си. Отродът отстъпи към стената, притискайки кошницата плътно към тялото си — целият трепереше от страх. В мига, в който гърбът му се опря в стената, той се изпърдя гръмко, което най-вероятно се дължеше на уплахата му. Пимли трябваше да захапе вътрешната страна на бузата си, за да не се разсмее.
— Не, не и не! — извика Шефът на охраната и зашлеви Отрода през лицето (кожата на Отрочетата на Родърик бе истински развъдник на инфекции, ето защо той никога не си позволяваше да ги удря без ръкавица). От устата на окаяното създание потече сребриста слюнка, а от единствената му ноздра бликна кръв. — Недей да ми говориш с лайнокутията си, сай Хейлис! Не че дупката в главата ти е по-добра, но поне може да изрази уважението ти към мен. И най-добре да го стори скоро!