— Хайл, Финли о’ Тего! — смутолеви Хейлис и се удари толкова силно с юмрук по челото, че главата му изкънтя в стената зад него. Пимли не се въздържа и се разсмя. Невестулката не можеше да го упрекне, защото също се смееше. Девар-лордът обаче се съмняваше, че смехът на Финли ще разсее страха на Отрода на име Хейлис; виждаха се прекалено много зъби. — Хайл, Финли о’ Тего, дълъг живот и приятни нощи, сай!
— Така е по-добре — изръмжа Шефът на охраната. — Макар че и още може да се желае. Какво, в името на Ада, правиш тук преди Сигнала и Изгрева? И казвай бързо какво носиш в коша си, влечуго такова!
Отрочето на Родърик притисна коша към гърдите си още по-силно, а очите му замигаха разтревожено. Усмивката на Финли веднага се стопи.
— Веднага вдигни капака и ми покажи какво носиш в мръсния си кош, глупако, или ще си събираш зъбите по земята. — Думите му бяха придружени от приглушено ръмжене.
За миг Пимли си помисли, че Отродът няма да се подчини, и се разтревожи не на шега. После обаче видя, че Хейлис се навежда и вдига капака на плетения кош, като същевременно затваря влажните си, гуреливи очи и завърта глава настрани, сякаш очакваше всеки момент отново да го зашлевят.
Невестулката надзърна. В продължение на няколко секунди не каза нищо, след което внезапно избухна в смях и подкани и Пимли да погледне. Девар-лордът веднага разбра какво имаше в коша, но му трябваха няколко секунди, докато осъзнае значението му. После в съзнанието му изплува споменът за това как бе изстискал пъпката си и бе предложил на Финли кървавата гной, тъй както би предложил на приятел да опита от ордьовъра му в някой ресторант. На дъното на плетения кош се виждаше камара използвани носни кърпички. Марка „Клийнекс“, ако трябва да сме точни.
— Тами Кели ли те изпрати да събереш боклуците тази сутрин? — попита Пимли.
Отродът кимна уплашено.
— Тя каза ли ти, че можеш да си вземеш това, което си харесаш в кофите за смет?
Девар-лордът си помисли, че Хейлис ще излъже. Станеше ли така, щеше да нареди на Финли да напердаши окаяника, за да го научи на откровеност.
Ала Отрочето на Родърик поклати натъжено глава.
— Добре — въздъхна с облекчение Пимли. Наистина беше малко раничко за пердах, викове и сълзи. Разваляха удоволствието от закуската. — Можеш да си вървиш заедно с наградата си. Следващия път обаче питай дали може, освен ако не искаш да си изядеш боя. Чаткаш ли?
Отродът закима енергично.
— Разкарай се тогава! Махай се от къщата и от очите ми!
Пимли и Финли се загледаха в отдалечаващия се Отрод с коша сополиви кърпички, които без съмнение щеше да изяде като най-вкусни лакомства. И двамата се стараеха да останат строги и сериозни, ала само до секундата, в която окаяното създание изчезна от взора им — после избухнаха в неконтролируем смях. Финли о’ Тего се затресе толкова истерично, че за малко да събори една от картините на стената, а Пимли Прентис закри лице с шепи и се киска, докато не го заболя коремът. Смехът бе заличил напълно притесненията, с които бяха започнали деня.
— Опасен тип, брей! — възкликна Финли, когато отново можеше да говори, след което изтри насълзените си очи с косматата си лапа.
— Сополеният саботьор! — съгласи се Девар-лордът. Лицето му бе станало алено.
Двамата се спогледаха и отново се захилиха. Смееха се толкова шумно, че събудиха икономката, която спеше на третия етаж. Тами Кели лежеше в тесния си креват и слушаше двамата ка-май долу, взирайки се неодобрително в здрача. Всички мъже бяха еднакви, без значение каква кожа носеха.
Когато се поуспокоиха, Девар-лордът и Шефът на охраната тръгнаха из Парка, хванати под ръка. Междувременно Отрочето на Родърик стигна задъхано до северната порта и излезе навън, привело глава. Сърцето му биеше лудо. На косъм! Беше се отървало на косъм! Ако невестулковата глава го бе попитала: „Скри ли нещо, Хейлис?“, щеше да се опита да излъже, ала такъв като него никога не би преметнал Финли о’ Тего. Никога! Със сигурност щяха да го сгащят. Обаче не го бяха сгащили, слава на Ган! Топката, която му бе дал Стрелеца, беше скатана в задната спалня, където си бръмчеше тихичко. Беше я сложил в коша за отпадъци, както му бяха заръчали, и я бе покрил с току-що изпрани кърпи от кутията до умивалника, както му бяха наредили. Никой не му беше казал, че може да вземе използваните кърпички, но Хейлис не беше успял да устои на сочния им, възхитителен аромат. И точно това му бе помогнало, нали така? Мдааааммм! Защото вместо да му зададат всички онези въпроси, на които нямаше да може да отговори, те бяха започнали да се смеят и го пуснаха да си върви. Много му се искаше да се изкачи горе на планината и пак да си поиграе с онова пухкаво животинче, ала белокосият стар хум на име Тед му беше казал да отиде далеч — много далеч, — след като изпълни заръката на Стрелеца. Беше му казал още да се ослушва за стрелба — и чуе ли бум-бум, да се крие, докато гърмежите не престанат. И Хейлис възнамеряваше да стори точно това — о, да. Не беше ли свършил онова, което Роланд о’ Гилеад бе поискал от него? Първата жужаща топка вече беше във Феверал — една от жилищните сгради; имаше още две в „Дамли“, където работеха Разрушителите и спяха стражите, които не бяха дежурни, а последната се намираше в къщата на Господаря… дето за малко не го хванаха! Хейлис не знаеше за какво служеха бръмчащите топки, нито пък искаше да знае. Щеше да се махне оттук, навярно с приятелката си Гарма, стига да я откриеше. Започнеше ли стрелбата, щяха да се скрият в някоя дълбока дупка, а той щеше да сподели вкусните си кърпички с нея. Върху някои нямаше нищо освен малко пяна за бръснене, ала имаше и такива с големи сочни сополи и засъхнала гной — дори и сега усещаше божествения им аромат. Щеше да остави най-апетитната — онази с големия кървав съсирек — за Гарма, а тя сигурно щеше да се съгласи да правят джиджи-биджи. Хейлис ускори ход, а на лицето му разцъфна усмивка — ммм, джиджи-биджи с Гарма!