„Не Ърншоу — каза си той. — Бротиган е този, който ми трябва.“
Но преди да потърси с поглед Тед, Таса го прегърна, целият разтреперан, и започна да бръщолеви, че къщата на Господаря горяла, той бил изплашен, ужасно изплашен, а всички дрехи на Господаря, както и книгите му…
Пимли Прентис го халоса по главата и младежът се строполи като нокаутиран на зелената трева. Обединената мисъл на Разрушителите (зломисъл, а не добромисъл) бръмчеше противно
(С ВДИГНАТИ РЪЦЕ, ТАМ ЩЕ БЪДЕТЕ)
в съзнанието му, заплашвайки да изтика всички мисли от главата му. Шибаният Бротиган бе виновен за всичко това, знаеше го със сигурност, и сигурно отдавна си беше плюл на петите… освен ако…
Девар-лордът погледна към пийсмейкъра в ръката си, замисли се за момент, след което пъхна револвера в кобура под лявата си мишница. Шибаният Бротиган му трябваше жив. Шибаният Бротиган трябваше да обясни някои неща… да не говорим, че го чакаше и доста Разрушаване.
Къф-къф-къф. Куршумите свистяха навсякъде около него. Навсякъде бягаха хора, тахийни и кан-той. И — Исусе Христе! — съвсем малка част от тях бяха въоръжени; предимно хумите, патрулирали покрай огражденията. Онези, които охраняваха Разрушителите, по принцип не се нуждаеха от оръжия, защото телепатите бяха кротки като агънца и самата мисъл за нападение отвън изглеждаше абсурдна до…
„До момента, в който не се превърна в действителност“ — скръцна със зъби Пимли и потърси с поглед Трампас.
— Трампас! — кресна той. — Трампас! Хей, каубой! Намери Ърншоу и веднага го доведи при мен! Чуваш ли? Намери Ърншоу!
Тук, в централната част на Парка, шумът не беше толкова оглушителен и отрепката с екземата ясно чу думите на Девар-лорда. Той побягна след Динки и сграбчи младежа за ръката.
И…
Единайсетгодишната Данийка Ростов най-накрая излезе от непрогледната димна завеса, стелеща се над долната половина на дома „Дамли“, като влачеше две червени колички след себе си. Лицето й бе алено и подуто; от очите й бликаха сълзи и тя бе превита почти на две от усилието да дърпа Бадж, който седеше в едната количка, и Седж, който беше в другата. И двамата имаха огромните глави и тесните, мъдри очи на страдащите от хидроцефалия, но Седж поне имаше два мънички израстъка вместо ръце, докато Бадж си нямаше никакви. Покрай устите им бе избила пяна и те издаваха дрезгави, хъхрещи звуци.
— Помогнете ми! — едва успя да извика Дани, разтърсена от мощен пристъп на кашлица. — Помогнете му, преди да се задушат!
Динки я видя и веднага забърза към нея; Трампас обаче го задържа, макар и да си личеше, че сърцето му диктува друго.
— Не, Динк — рече той с извинителен, но твърд глас. — Нека някой друг да й помогне. Шефът иска да си поговори с…
— Пусни го, Трампас — нареди му някакъв глас. Той принадлежеше на Тед Бротиган — лицето му бе пребледняло, а устните му се бяха свили до тънка линия. — Харесвам те, старче, но днес по-добре да не се месиш в работата ни.
— Тед? Какво…
Динк се помъчи да се отскубне от хватката му, ала отрепката го дръпна рязко назад. В този миг Бадж изгуби съзнание и се катурна с главата напред от количката си. Въпреки че тревата беше мека, черепът му изпращя като сцепена диня и Данийка Ростов нададе влудяващ писък.
Динки се хвърли към нея, но Трампас отново го придърпа към себе си, изваждайки междувременно 38-калибровия си колт „Удсман“, който държеше в кобура под мишницата си.
Времето на приказките беше отминало. Тед Бротиган не бе използвал умственото си копие от онзи случай в Акрон през 1935, когато бяха откраднали портфейла му; не го бе използвал дори когато отрепките го бяха заловили в Кънектикът през 1960, макар че в интерес на истината гази идея доста го бе изкушавала. Беше се зарекъл никога вече да не го използва отново и определено не искаше да го хвърля срещу
(усмихни се, когато казваш това)
Трампас, който винаги се бе държал добре с него. Обаче трябваше на всяка цена да стигне до южния край на поселището, преди надзирателите да възстановят реда, и нямаше никакво намерение да оставя Динки в ръцете на Пимли Прентис.
Освен това беше бесен. Горкият Бадж, който винаги се усмихваше на всички!
Беловласият мъж се концентрира и усети как внезапна болка пронизва главата му. Копието полетя. В същия миг Трампас пусна Динки и хвърли на Тед поглед, изпълнен с недоумение и безмълвен укор — поглед, който Бротиган щеше да помни до края на живота си. Сетне отрепката се хвана с две ръце за главата като човек, измъчван от най-силното главоболие на света, и се строполи бездиханен на тревата с подуто гърло и синкав език, стърчащ от устата му.