Искам да ги видите така; искам да ги запомните така и да ги запомните добре. Ще го направите ли? Те са скупчени около триколесния скутер на Сюз, прегърнати след победата, която съвсем заслужено спечелиха. Искам да ги видите така, но не защото са извоювали велика битка — те знаят това по-добре от всеки друг, — а защото в този момент са ка-тет за последен път. Историята за тяхната задруга свършва тук, на тази бутафорна улица и под това изкуствено слънце; останалата част от разказа ми ще бъде кратка и жестока в сравнение с онова, което сте чули от мен досега. Защото, когато един ка-тет се разпадне, краят винаги настъпва бързо.
Кажете сбогом.
ДЕВЕТНАЙСЕТ
Пимли Прентис гледаше през кървавата пелена, спуснала се над умиращите му очи, как по-младият от двамата мъже се отделя от общата им прегръдка и се приближава към Финли о’ Тего. Стрелецът видя, че Невестулката още мърда, и приклекна на едно коляно до него. Тъмнокожата жена, вече слязла от триколесния си всъдеход, и момчето започнаха да обикалят останалите жертви и да доубиват тези, които бяха още живи. Въпреки че бе тежко ранен в главата (а може би тъкмо поради тази причина), Пимли си даде сметка, че това бе по-скоро проява на милосърдие, отколкото на жестокост. Девар-лордът предполагаше, че след като приключат с това, ще се съберат с остатъка от страхливите си, притворни приятели, за да претърсят всички сгради в „Синия рай“ за оцелели стражи, които ще застрелят. „Няма да намерите много, мили пъзльовци — помисли си той. — Вече очистихте две трети от подчинените ми.“ А колко опустошители бяха повалили те на свой ред? Доколкото Пимли бе запознат, нито един.
Но май можеше да направи нещо по въпроса. Дясната му ръка бавно и мъчително запълзя към кобура под лявата му мишница, където се намираше верният му пийсмейкър.
Междувременно Еди бе допрял дулото на гилеадския си револвер с ръкохватки от сандалово дърво до главата на Човека-невестулка. Пръстът му тъкмо щеше да натисне спусъка, когато видя, че тахийнът, който беше прострелян в гърдите, кървеше силно и явно всеки момент щеше да издъхне, го гледа съсредоточено, явно беше в съзнание. В очите му се четеше и нещо друго, ала Еди не го бе грижа за това. Нещо като презрение. Младият мъж вдигна поглед и зърна Сузана и Джейк, които проверяваха жертвите в източната част на полесражението, зърна Роланд, който стоеше на тротоара и говореше с Динки и Тед, докато превързваше ръката на беловласия мъж. Двамата бивши Разрушители го слушаха внимателно и макар че на лицата им бе изписано съмнение, кимаха с глави.
Съпругът на Сузана отново насочи вниманието си към умиращия тахийн.
— В края на пътеката си, приятелю — рече му той. — Искаш ли да кажеш нещо, преди да излезеш на полянката?
Финли кимна.
— Кажи го тогава, друже. Обаче бъди кратък, ако искаш да го кажеш цялото.
— Ти и ония сте едни страхливи псета! — процеди с усилие Човекът-невестулка. Вероятно бе улучен в сърцето — или поне така го чувстваше, — но щеше да каже това; трябваше да го каже, и щеше да накара проклетото си сърце да бие, докато не изрече всичко, което искаше да каже. Едва тогава щеше да издъхне и да посрещне мрака. — Притворни бъзливи псета, избиващи хората от засада. Това искам да кажа.
Еди се усмихна безрадостно.
— А какво да кажем за страхливите псета, които използваха деца, за да унищожат целия свят от засада, приятелю? Цялата вселена?
Тахийнът примигна, сякаш изобщо не очакваше подобен отговор. Навярно не очакваше никакъв отговор — освен последния куршум.
— Аз… само изпълнявах чужди заповеди.
— Не се и съмнявам — отвърна младият стрелец. — И ги изпълняваше стриктно до самия край. Приятно прекарване в Ада, На’ар или както там му викаш. — При тези думи той допря дулото на револвера до слепоочието на Финли и натисна спусъка. Шефът на охраната на „Алгул Сиенто“ потръпна веднъж и застина неподвижно. Намръщен, Еди се изправи на краката си.
Докато правеше това, забеляза някакво движение с периферното си зрение и видя, че един от повалените — главният шеф — се е надигнал на един лакът. Пистолетът му — 40-калибров „Пийсмейкър“, който бе екзекутирал един изнасилвач — бе прицелен. Рефлексите на Еди бяха бързи, но нямаше никакво време да ги използва. Револверът на ки’-дам (както Динки Ърншоу наричаше сай Прентис) изгърмя веднъж, от дулото му изригнаха пламъчета и кръвта рукна от челото на Еди Дийн. Косата на темето му се надигна за миг във въздуха, сякаш разрошена от внезапен порив на вятъра, когато куршумът излезе от черепа му. Мъжът се плесна по челото, закривайки с длан дупката, появила се над дясното му око — досущ като човек, който се е сетил със закъснение за жизненоважната работа, която е трябвало да свърши.