Роланд мигом се завъртя, изваждайки револвера от кобура си с мълниеносно движение. Джейк и Сузана също се обърнаха. Тъмнокожата жена видя как съпругът й стои на средата на улицата, притиснал ръка към челото си.
— Еди? Скъпи?
Пимли вече се готвеше да дръпне спусъка за втори път, оголил зъби в злорада гримаса, ала Роланд го простреля в гърлото и Девар-лордът на „Алгул Сиенто“ се търкулна наляво, а револверът излетя от ръката му и издрънча на земята до трупа на неговия приятел Невестулката.
— Еди! — изпищя Сузана и запълзя на лакти и колене към съпруга си. — „Не е ранен лошо — повтаряше си жената, — не е ранен лошо, мили Боже, не позволявай да се случи нещо лошо на мъжа ми…“
Тогава тя забеляза кръвта, която бликаше под дланта му и капеше на улицата, и осъзна с болезнена сигурност, че раната бе лоша.
— Сюз? — попита съпругът й. Гласът му беше чист и ясен. — Сюзи, къде си? Не мога да те видя.
Той направи една крачка, после втора, трета… и изведнъж се строполи ничком на улицата, както дядото на Тян Джафърдс бе разбрал на секундата, когато го бе зърнал. Защото това момче бе стрелец, истина ви казвам, и този край бе единственият, който такъв като него би могъл да очаква.
Дванайсета глава
Ка-тетът се разпада
ЕДНО
Настъпилата нощ завари Джейк Чеймбърс да седи неутешим пред кръчмата „Детелина“ в източния край на плезънтвилската главна улица. Труповете на стражите бяха изнесени от роботи от ремонтния отдел и поне това бе някакво облекчение. От час и нещо вече Ко седеше в скута на момчето — обикновено рунтавелкото не правеше така, ала сега навярно усещаше, че Джейк има нужда от него. На няколко пъти момчето се разплака, заровило лице в козината на пухкавия си приятел.
През по-голямата част от този безкраен ден в съзнанието на младия стрелец говореха два различни гласа — нещо, което не му се бе случвало от години; по-точно, откакто бе преживял необяснимата травма в ранното си детство, останала незабелязана за родителите му.
„Еди умира — каза първият глас (този, който едно време го уверяваше, че в килера му дебнат чудовища, които ще изпълзят оттам и ще го изядат жив). — Той лежи в една от стаите в дома «Корбет», Сузана е при него и той не спира да говори, но умира.“
— „Не — отрече вторият глас (този, който го уверяваше — не особено сполучливо, — че чудовища не съществуват). — Не, това не е вярно. Еди си е… Еди! Освен това ние сме ка-тет. Може да загине, когато достигнем Тъмната кула… може би всички ще загинем, когато достигнем Тъмната кула, но да умре тук и сега… абсурд.“
„Еди умира — повтори първият глас. Беше неумолим. — В главата му има дупка — достатъчно голяма, за да пъхнеш юмрука си вътре — и той умира.“
Вторият глас продължи да отрича, ала аргументите му бяха още по-слаби.
Момчето се чувстваше толкова зле, че дори мисълта, че са съумели да спасят Лъча (според Шийми бяха успели; той сновеше из притихналото поселище и разгласяваше добрата вест — „ЛЪЧЪТ КАЗВА, ЧЕ ВСИЧКО ЩЕ БЪДЕ НАРЕД! ЛЪЧЪТ ВИ КАЗВА БЛАГОДАРЯ!“), не можеше да го накара да се почувства по-добре. Загубата на Еди беше прекалено висока цена дори за подобно нещо. А разпадането на ка-тета бе още по-висока цена. Всеки път, когато Джейк си мислеше за това, стомахът му се свиваше на топка и момчето отправяше безмълвни молитви към Господ, към Ган, към Исус Човека, към всеки един поотделно и към всички тях — да сторят чудо и да спасят живота на Еди.
Молеше се дори и на писателя.
„Спаси живота на приятелите ми и аз ще спася твоя — обръщаше се той към Стивън Кинг, когото никога не беше виждал. — Спаси Еди и няма да оставим онзи микробус да те блъсне. Заклевам се.“
Сетне пред очите му отново изплува образът на Сузана — как крещи името на съпруга си и се опитва да го обърне по гръб, а Роланд я хваща за ръцете и казва: „Не бива да правиш това, Сузана, не бива да го местиш.“ Тя му се разкрещява; лицето й е обезумяло и непрекъснато се променя, понеже всяка от двете личности вътре в нея поема контрола за няколко секунди, след което бива изместена от другата. „Трябва да му помогна! — проплаква тя с гласа на Сузана, след което другата изграква с дрезгавия си глас: — Пусни ме, копеле! Нека си направя моето вуду връз него и той ще се дигне и ще тръгне, ще видиш!“ Стрелеца обаче не я пуска и я държи здраво, докато тя се мъчи да се отскубне, а Еди лежи на улицата — жив, не мъртъв, навярно би било по-добре да е мъртъв (дори и това да означава край на молитвите за чудеса и край на надеждата), ала Джейк вижда как прашните му пръсти потръпват и го чува как мърмори несвързано като човек, който говори насън.