Роланд поклати глава.
— Не ме е грижа къде ще отидете — заяви, — стига да не сте тук, когато прозвучи вечерната тръба, разбирате ли? Вършихте дяволска работа тук, но Адът вече е затворен и смятам да направя всичко възможно тази порта да остане затворена завинаги.
— Какво искаш да кажеш? — попита боязливо Фогхорн Легхорн боязливо, ала единственото, което му рече Стрелеца, бе да предаде посланието му на всички други стражи, които види.
Пощадените тахийни и отрепки напуснаха „Алгул Сиенто“ по двойки и тройки, като от време на време се обръщаха и хвърляха нервни погледи през рамо. Джейк си помисли, че имат пълното право да се страхуват, защото лицето на неговия дин бе непроницаемо, мрачно и потънало в скръб. Еди Дийн лежеше на смъртния си одър и Роланд от Гилеад нямаше да понесе някой да му противоречи.
— Какво ще направиш с това място? — попита Джейк, след като чуха следобедния сигнал. Тъкмо минаваха покрай димящите развалини на дома „Дамли“ (роботите-пожарникари бяха сложили на всеки пет метра знаци с надпис „ПРЕМИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО. ВОДИ СЕ РАЗСЛЕДВАНЕ“), забързани към Еди.
Неговият дин само поклати глава, без да отговаря на въпроса му.
В Парка Джейк забеляза шестима Разрушители — застанали в кръг и сплели ръце. Приличаха на участници в спиритичен сеанс. Освен Шийми, Тед и Дани Ростов там имаше две жени (млада и по-възрастна) и някакъв набит мъж, който приличаше на банкер. Зад тях се виждаха труповете на петдесетина мъртви стражи, загинали по време на тазсутрешната акция — телата им бяха покрити с одеяла и единствено краката им стърчаха навън.
— Знаеш ли какво правят? — попита Джейк, имайки предвид някогашните Лъчеубийци — другите бяха просто мъртви и това щеше да е основното им занимание отсега нататък.
Роланд хвърли бегъл поглед на наредените в кръг хора.
— Да.
— Какво?
— По-късно ще ти кажа — отвърна му Стрелеца. — Сега ще отдадем почитанията си на Еди. Ще имаш нужда от цялото си спокойствие, а това означава да изпразниш напълно съзнанието си.
ЧЕТИРИ
Сега, докато седеше заедно с Ко пред пустеещата кръчма „Детелина“ с неоновите й реклами на бира и безмълвен джубокс, Джейк размишляваше колко правилно бе постъпил неговият дин, когато му позволи да напусне стаята, където лежеше смъртнораненият им приятел, за което момчето бе преизпълнено с благодарност към него. Нямаше и час, откакто бяха влезли при Еди — жизнените му сили се топяха с всеки изминал миг, ала младият стрелец се бореше до последно, оставяйки отпечатъка на забележителната си воля върху последните сантиметри от гоблена на живота си, — когато Роланд погледна към Джейк, видя неизмеримата мъка, изписана на лицето му, и му каза да излезе навън.
Тед Бротиган бе организирал няколко души, които положиха мъжа на Сузана на носилка и го отнесоха до дома „Корбет“, където го оставиха в просторната спалня на апартамента на домоуправителя, разположен на първия етаж. После носачите излязоха навън, оставайки в двора на сградата; не след дълго и останалите Разрушители се присъединиха към тях. Когато Роланд и Джейк пристигнаха, някаква червенокоса жена пристъпи напред и застана пред Стрелеца.
„Не бих направил това, госпожо — помисли си Джейк. — Не и този следобед.“
Въпреки екстремните събития тази жена — която изглеждаше като пожизнен председател на градинарския клуб на майка му — бе намерила време да си сложи пудра, руж и червило, червено като машините на противопожарен отряд „Браво“. Тя се представи като Грейс Ръмбълоу (някога от Олдършот, Хемпшир, Англия) и поиска да разбере какво ще стане отсега нататък — къде щяха да отидат, какво щяха да правят, кой щеше да се грижи за тях. В общи линии същите неща, които питаше и тахийнът с глава на петел, ала с други думи.
— Защото тук се грижеха за нас — натърти Грейс Ръмбълоу със звънливия си глас (тя почти пропя „нас“) — и не сме в състояние, поне засега, да се грижим сами за себе си.
Тези думи бяха съпроводени с одобрителни възгласи от страна на Разрушителите.
Роланд изгледа жената от главата до петите и негодуванието й веднага се изпари.
— Разкарай се от пътя ми — отсече той, — ако не искаш да мина през теб.
Погребаното й под тоновете пудра лице изведнъж пребледня като платно и тя се подчини, без да промълви и дума. Сред скупчените Лъчеубийци се разнесе недоволен ропот, но едва след като Джейк и Стрелеца продължиха напред и пронизващите сини очи на Роланд вече не бяха насочени към тях. Телепатите напомняха на момчето за онези ученици от „Пайпър“, които обожаваха да крещят „еба си контролното“ и „що не ми гризнеш чантата“, но само след като учителят излезеше от стаята.