Коридорът на първия етаж на дома „Корбет“ бе яркоосветен от флуоресцентните лампи и миришеше силно на дима от „Дамли“ и „Феверал“. Динки Ърншоу седеше в сгъваем стол вдясно от вратата с табелка „Домоуправител“. Младежът вдигна поглед към приближаващите се стрелци и рунтавелкото, който припкаше (както винаги) покрай петите на момчето.
— Как е той? — попита Роланд.
— Отива си, човече — вдигна рамене Динки.
— А Сузана?
— Засега е силна. Ала след като Еди си отиде… — младежът отново вдигна рамене, сякаш искаше да каже, че нищо не е сигурно.
Стрелеца похлопа тихичко на вратата.
— Кой е? — попита Сузана.
— Роланд и Джейк — рече нейният дин. — Искаш ли да влезем?
Паузата, която последва, се стори необичайно дълга на Джейк. Стрелеца обаче не изглеждаше изненадан. Нито пък Динки.
Най-накрая тъмнокожата жена извика:
— Влизайте.
Това и направиха.
ПЕТ
И така, Джейк си седеше заедно с Ко сред галещия здрач и — чакаше Роланд да го извика, а мислите му се въртяха около мига, в който погледите им се бяха срещнали в притъмнялата стая. Около този миг и безкрайно дългия час преди него, когато Роланд забеляза състоянието му и го изпрати навън с думите, че ще му се обади, когато стане време.
Момчето имаше богат опит със смъртта, откакто бе изтеглено в Средния свят; беше дарявало смърт и дори бе преживяло своята, макар че не си спомняше почти нищо от това. Сега обаче се сблъскваше с кончината на ка-брат и случващото се в спалнята на домоуправителския апартамент му изглеждаше безсмислено. И безкрайно. Съжаляваше, че не бе останал навън с Динки; за нищо на света не искаше да си спомня своя остроумен и буен приятел по този начин.
Защото този Еди, който лежеше в кревата на домоуправителя на дома „Корбет“, бе не само немощен и грохнал; той изглеждаше стар и (Джейк мразеше да мисли за това) глупав. А може би думата беше изкуфял. Кожата около ъгълчетата на устата му бе ужасно сбръчкана, а наболата брада придаваше на лицето му нечистоплътен вид (въпреки че Сузана го бе измила). Под очите му се виждаха големи пурпурни кръгове, сякаш този копелдак Прентис го бе пребил, преди да го застреля. Очите му бяха затворени, ала Джейк забеляза, че се въртят бясно под клепачите му, сякаш Еди сънуваше.
И говореше. Устата му не спираше да ломоти, бълвайки безкраен поток от думи, повечето от които бяха неразбираеми за Джейк. Част от това, което бе успял да различи, имаше някакъв смисъл, ала като цяло брътвежите му представляваха ки’-ком, както би казал мъртвият му приятел Бени — пълни безсмислици. На определени интервали Сузана навлажняваше един парцал в легена на масата до леглото, изстискваше го и бършеше с него челото и изпръхналите устни на съпруга си. По едно време Роланд се изправи, взе легена и отиде в банята, където го изхвърли и напълни наново; сетне го върна на масата, а Сузана промълви едва чуто „благодаря“. По-късно момчето последва примера му и жената също му изказа благодарността си. Джейк имаше чувството, че тя сякаш не забелязва присъствието им.
— Правим го заради нея — беше му рекъл Роланд. — Защото впоследствие Сузана ще си спомни кой е бил до нея и ще бъде благодарна.
Дали, питаше се Джейк сега, докато сенките пред кръчмата „Детелина“ се сгъстяваха с настъпването на вечерта. Щеше ли наистина да бъде благодарна? Кой друг, ако не Роланд бе причината Еди Дийн да бъде на смъртно легло на двайсет и пет-шест годишна възраст? Ала, от друга страна, ако не беше Роланд, Сузана никога нямаше да срещне сегашния си съпруг… Всичко бе толкова объркано. Също като идеята за множеството светове, във всеки от които имаше по един Ню Йорк… Направо го заболяваше главата.
Докато лежеше на смъртния си одър, Еди попита брат си Хенри защо все забравяше да прилага техниката на чадъра, когато играеха баскетбол.
Попита Джак Андолини кой го е цапардосал така, че да загрози мутрата му.