Сякаш за да наблегне на това, Динки го попита кой е Мордред.
— Не ти трябва да знаеш — рече момчето. — Повярвай ми. — Той загаси изпушената до средата цигара („Ракът на белия дроб е събран тук, в последните пет милиметра“ — обичаше да казва баща му със съвсем сериозен тон, докато посочваше някоя от цигарите си без филтър, подобно на водещите от онези предавания, в които все се опитват да ти продадат нещо) и излезе от „Корбет“. Мина през задния вход, надявайки се да избегне тълпата чакащи, изплашени Разрушители, и успя. Отиде в Плезънтвил, седна на бордюра като онези бездомници, които човек може да срещне по улиците на Ню Йорк, и зачака. Зачака да бъде извикан. Зачака края.
Помисли си, че можеше да влезе в кръчмата, да си налее бира (след като бе достатъчно голям да пуши и да убива хора от засада, значи бе достатъчно голям и да пие бира) и да види дали джубоксът ще изсвири някоя песен без пари. Обзалагаше се, че „Алгул Сиенто“ представлява това, в което според баща му щеше да се превърне Америка след време — необременено от парични знаци общество, — и навярно трябваше само да натисне някое копче, за да включи музиката. И беше сигурен, че ако погледне списъка с песните, под номер 19 щеше да види „Някой спаси живота ми тази нощ“ на Елтън Джон.
Той се изправи и тъкмо щеше да влезе в кръчмата „Детелина“, когато Роланд го повика. Джейк не беше единственият, който го чу; Ко изведнъж нададе скръбен вой. Сякаш Стрелеца се намираше на две крачки от тях.
„Ела веднага, Джейк, и побързай. Еди умира.“
СЕДЕМ
Джейк се втурна по една от алеите, заобиколи димящата къща на Девар-лорда (домашният прислужник Таса или не беше чул заповедта на Роланд, или не беше информиран за нея, защото бе седнал на стъпалата на верандата, хванал се за главата с две ръце) и побягна с всички сили през Парка, хвърляйки бърз поглед на сякаш безкрайната редица трупове, покрити с одеяла. Ог малката групичка Разрушители, държащи се за ръце, нямаше и следа.
„Няма да плача — зарече се момчето. — Щом съм достатъчно голям да пуша и да мисля за бира, значи трябва да мога да контролирам скапаните си очи. Няма да плача.“
Ала сърцето му бе на друго мнение.
ОСЕМ
Когато влетя в дома „Корбет“, видя, че Шийми и Тед се бяха присъединили към Динки (младежът бе отстъпил мястото си на телепорта). Тед изглеждаше изморен, но Шийми го задминаваше по всички параграфи — очите му бяха жестоко кръвясали, около носа и едното му ухо се виждаше ивица засъхнала кръв, а лицето му бе станало оловносиво. Бе събул единия си чехъл и масажираше стъпалото си, което явно го болеше. Въпреки това изглеждаше щастлив. Дори екзалтиран.
— Лъчът казва, че навярно всичко ще се оправи, млади Джейк — рече Шийми. — Лъчът казва, че още не е твърде късно. Лъчът казва благодаря.
— Това е хубаво — каза момчето, докато протягаше ръка към дръжката на вратата. Едва чу думите на Шийми. Опитваше се да се концентрира върху
(няма да плача и да го правя още по-трудно за нея)
това как да контролира емоциите си, след като влезеше вътре. В този миг Шийми каза нещо, което го смрази. Ръката му застина във въздуха и гой обърна рязко глава към телепорта.
— Не е твърде късно и в Истинския свят — заяви Шийми. — Знаем, защото погледнахме. Видяхме движещия се знак. Нали, Тед?
— Точно така — кимна Тед Бротиган. Той вдигна кена с ноз-а-ла, който държеше в скута си, и отпи от него. — Когато отидете там, Джейк, кажи на Роланд, че ако ви трябва 19 юни 1999, значи все още имате шанс. Той обаче се стопява с всяка изминала секунда.
— Ще му кажа — обеща момчето.
— И му напомни, че времето там понякога се движи на тласъци, също като стара трансмисия. Това ще продължи още известно време независимо от обстоятелството, че Лъчът се възстановява. А мине ли веднъж 19 юни…
— Никога вече няма да се върне — завърши Джейк. — Поне там. Знаем. — След тези думи той завъртя дръжката и потъна в сумрака на апартамента на домоуправителя.
ДЕВЕТ
На светлината от нощната лампа лицето на Еди Дийн изглеждаше изпито и болнаво. Сянката от носа му падаше върху лявата му буза, а затворените му очи приличаха на очните кухини на череп. Сузана бе коленичила на пода до него, хванала дланите му в своите, и го гледаше тъжно, а издължената й сянка се виждаше на стената зад нея. Роланд седеше на другия край на леглото, където сумракът бе по-гъст. Продължителният, неразбираем монолог на умиращия човек бе секнал, а дишането му в никакъв случай не можеше да се нарече равномерно. Еди си поемаше дълбоко въздух, задържаше го и после го издишваше с хриптящо свиркане. След това гръдният му кош оставаше неподвижен толкова дълго време, че Сузана се взираше напрегнато в лицето му, а сърцето й оставаше свито до момента, в който мъжът й не си поемеше отново дъх.