— Тед показа ли ти мястото, преди да го изпратиш там? — обърна се Стрелеца към Шийми.
— Да, точно тъй стори. Само дето не знаеше, че ми го показва. Беше нещо като бебешка рисунка… не знам точно как да ти кажа… тъпа глава! Пълна с паяжини! — Телепортът сви пръсти в юмрук и се удари по челото.
Роланд улови ръката му, преди да е успял да се удари отново, и разтвори пръстите му.
— Не, Шийми. Мисля, че разбирам. Намерил си мисъл… спомен от времето, когато е бил малко момче.
Беловласият мъж се приближи към тях.
— Просто няма какво друго да е било — намеси се той. — Не знам защо не го бях осъзнавал досега. Може би защото бе твърде просто. Израснах в Милфорд, а мястото, където се появих през 1960, бе съвсем близо до там. Навярно Шийми е уловил някакъв спомен за разходка с каляска или пътуване с тролея, когато сме ходили на гости на чичо Джим и леля Моли в Бриджпорт. Нещо в подсъзнанието ми. — Той поклати глава. — Знаех, че мястото, където се озовах, ми изглежда познато, ала бяха минали доста години. Автострадата „Мерит Паркуей“ не беше построена, когато бях малък.
— Можеш ли да ми покажеш такава картина? — попита Шийми.
Роланд си помисли за онова място в Ловъл, където бяха спрели на шосе № 7 — мястото, където бе повикал Чевин от Чайвен, но това не бе достатъчно; нямаше никакъв отличителен знак, който да му придаде самобитност. Не и такъв, който да си спомни, де.
В следващия момент му хрумна друга идея. Беше свързана с Еди.
— Шийми!
— Да, Роланд от Гилеад, който се именуваше Уил Диърборн навремето!
Стрелеца се протегна и обгърна с длани главата на стария си познайник.
— Затвори очите си, Шийми, сине на Станли.
Телепортът се подчини, сетне хвана по същия начин главата на Роланд. Той също затвори очи.
— Съзри онуй, що съзирам аз, Шийми — продума. — Съзри къде ще отидем. И го запомни добре.
Така и стори.
ОСЕМНАЙСЕТ
Докато стояха там — Роланд показваше, а Шийми гледаше, — Дани Ростов извика тихичко на Джейк.
Той се приближи до нея и момичето изведнъж се поколеба, като че ли се чудеше какво да стори отсега нататък. Джейк тъкмо щеше да я попита, когато тя затвори устата му с целувка. Устните й бяха удивително меки.
— Това е за късмет — рече тя и щом видя смаяното му изражение, и осъзна въздействието на онова, което току-що бе сторила, нерешителността й мигом се изпари. Тя обгърна врата му с ръце (като продължаваше да държи протрития си Мечо Пух в едната; момчето усещаше допира на играчката до гърба си) и отново го целуна. Джейк почувства допира на малките й, твърди гърди и щеше да запомни това усещане до края на живота си. Щеше да запомни и нея до края на живота си.
— А това е от мен — рече Дани и отстъпи към Тед Бротиган, преди той да успее да каже нещо — свела поглед към земята, с пламнали страни. Джейк и без друго не можеше да промълви и дума, дори и животът му да зависеше от това. Гърлото му изведнъж бе престанало да му се подчинява.
Тед го погледна и се усмихна.
— Ще сравняваш всички следващи целувки с тази — рече му той. — Запомни го от мен.
Джейк продължаваше да мълчи. Бе така замаян, сякаш момичето го бе фраснало по главата, вместо да го целуне.
ДЕВЕТНАЙСЕТ
Петнайсет минути по-късно четирима мъже, едно момиче, един рунтавелко и едно смаяно, изумено (и доста изтощено) момче стояха в Парка. Той беше целият на тяхно разположение — останалите Разрушители бяха изчезнали. От мястото, където стоеше, Джейк можеше да види осветения прозорец на първия етаж на дома „Корбет“, където Сузана отдаваше последни грижи на покойния си съпруг. Изтрещя гръмотевица. Тед им каза същото, което им бе казал и в килера на онзи офис в станция Тъндърклап, до червеното сако с медната табелка, на която пишеше „ДИРЕКТОР КОЛЕТНА СЛУЖБА“.
— Хванете се за ръце — прошепна беловласият мъж. — И се концентрирайте.
Джейк посегна да улови ръката на Дани Ростов, но Динки поклати усмихнато глава и му каза:
— Някой друг ден ще се държите за ръце с нея, юнако. Сега твоята роля е на едната маймунка в средата. Твоят дин е другата маймунка.