— Хванете се за ръце един друг — подкани ги и Шийми. Гласът му звучеше властно и решително — Джейк никога не го бе чувал да говори така. — Това ще ни помогне.
Момчето пъхна Ко в ризата си.
— Роланд, ще можеш ли да покажеш на Шийми…
— Гледай — отвърна му той и хвана ръцете му. Другите образуваха стегнат кръг около тях. — Гледай. Мисля, че ще видиш.
В тъмнината се отвори ослепително ярък шев, който заличи Тед и Шийми от погледа на Джейк. В следващия момент той потрепна и помръкна за миг — момчето тъкмо си помисли, че ще изчезне, — ала сетне отново заблестя и започна да се разширява. Джейк долови (едва-едва, както човек чува под вода) далечното ръмжене на преминаваща кола или камион, след което видя сграда с неголям асфалтиран участък пред нея. Там бяха паркирани три коли и един пикап.
„Вече е светло!“ — потръпна той. Времето в Ключовия свят течеше само в една посока — напред. Ако това бе Ключовият свят, значи беше събота, деветнайсети юни, а годината бе…
— Бързо! — извика Тед от другата страна на яркия процеп. — Ако ще тръгвате, тръгвайте сега! Ако ще тръгвате…
Роланд светкавично дръпна Джейк напред, при което торбата го удари силно по гърба.
„Почакай! — искаше да изкрещи момчето. — Почакай, забравих си нещата!“
Но вече беше късно. Джейк имаше усещането, че две огромни ръце притискат кръста му, и почувства как въздухът напуска със свистене дробовете му. „Налягането се променя“ — помисли си той. Сетне му се стори, че пада нагоре и в следващия миг вече лежеше на асфалта на паркинга, намръщен и с присвити до болка клепачи, чудейки се от колко ли време очите му не се бяха излагали на обикновена слънчева светлина. Навярно от момента, в който бяха влезли в Пещерата на портала, за да търсят Сузана.
Нейде отдалеч — едва доловимо — чу как някой, вероятно момичето, което го беше целунало — извиква „Късмет!“, след което Паркът изчезна заедно с Тъндърклап, „Алгул Сиенто“ и тъмнината. Намираха се в Америка от Ключовия свят, на паркинга, където споменът на Роланд и силата на Шийми — спомогната от другите Разрушители — ги бяха отвели. Пред тях се издигаше магазинът на Ийст Стоунхам, където Джак Андолини бе устроил засада на Роланд и Еди. Само че — освен ако не бе станала някаква чудовищна грешка — това се бе случило преди двайсет и две години. Датата бе 19 юни 1999 и часовникът на витрината („ВИНАГИ Е ВРЕМЕ ЗА СВИНСКА ГЛАВИЧКА“, пишеше в кръг около ухилената зурла) показваше, че е четири без деветнайсет следобед.
Тъкмо навреме.
Трета част
Сред изумрудено-златистата омара
Вес’-Ка Ган
Първа глава
Госпожа Тасенбаум потегля на юг
ЕДНО
Джейк Чеймбърс изобщо не подозираше, че ръцете му са способни на такава бързина. Знаеше само, че когато се озова от „Синия рай“ обратно в Америка, ризата му — издута отпред като на бременна жена благодарение на Ко — изскочи от дънките му. Рунтавелкото, който все нямаше късмет, когато ставаше въпрос за пътувания между световете (последния път за малко да го сгази едно такси) се изсули навън. Почти всеки друг би бил неспособен да предотврати това падане, но не и Джейк. Ка бе искала това зверче толкова силно, че бе преминала през толкова препятствия, за да го доведе при Роланд. Ръцете на момчето се изстреляха с такава бързина, че за миг станаха почти невидими. Когато се появиха отново, едната му длан бе скрита под рунтавата козина на врата на Ко, а другата придържаше задника му. Джейк положи приятеля си на асфалта и рунтавелкото излая кратко и отсечено; това означаваше „благодаря“ и „не го прави отново“.
— Хайде — подкани го Роланд. — Трябва да побързаме.
Момчето го последва по нагорещения асфалт. Както винаги Ко веднага зае обичайното си място до лявата пета на Джейк. Когато се приближиха до магазина, видяха, че на вратата виси табелка с надпис „ОТВОРЕНО Е, ТАКА ЧЕ ЗАЩО НЕ ВЛЕЗЕТЕ ДА ХВЪРЛИТЕ ЕДНО ОКО?“, също както през 1977. На витрината вляво от вратата бе залепено следното обявление: