— И сега този Гор очаква просто да… да се качи на гърба му! — каза госпожа Тасенбаум, докато търсеше чековата си книжка (пуйката на кантара изведнъж бе наддала шейсет грама и Чип прояви благоразумието да спре дотук). — И този човек има наглостта да твърди, че той бил измислил Интернет! Ха! Аз обаче знам по-добре от него! Всъщност дори познавам човека, който наистина изобрети Интернет! — Тя вдигна поглед (палецът на Чип отдавна бе избягал далеч от везната — имаше безпогрешен инстинкт за тези неща) и се ухили дяволито на продавача, след което зашепна поверително: — Няма как да не го познавам, след като спим в едно и също легло вече двайсет години!
Чип се засмя по възможно най-искрения начин, на който бе способен, свали пуйката от везната и я уви в лист бяла хартия. Бе доволен, че бяха загърбили темата за джетовете, понеже съвсем наскоро и той си бе поръчал един от „Вайкинг Мотърс“ в Оксфорд.
— Идеално те разбирам! Този Гор е еба си мазния тип! — Госпожа Тасенбаум закима ентусиазирано и Чип просто се почувства длъжен да продължи. Нямаше да го заболи, нали? — Само виж косата му — как изобщо да повярваш на мъж, който си слага толкова много гел на…
В този момент камбанката над входната врата иззвъня, продавачът погледна натам и се вцепени. Дяволски много вода бе изтекла под мостовете от Онзи Ден, но Уендъл („Чии“) Макавой веднага разпозна мъжа, който бе предизвикал всички онези неприятности навремето. Някои лица никога не се забравят. А и нима не бе усещал в най-потайните дълбини на сърцето си, че човекът с ужасните сини очи не бе приключил работата си и щеше да се върне за него?
Да се върне за него?
Тази мисъл прогони вцепенението му. Чип се обърна и побягна. Ала не беше направил и три стъпки покрай тезгяха, когато в магазина проехтя изстрел — оглушителен като гръмотевица в помещението, което бе доста по-голямо и добре заредено в сравнение с лавката от 77 — и госпожа Тасенбаум изпищя. Трима-четирима от клиентите, които обикаляха между щандовете, се обърнаха с изумени лица, а един от тях мигом се строполи в безсъзнание на пода. Чип имаше време да отбележи, че това бе Роуда Биймър, по-голямата дъщеря на едната от двете жени, загинали тук в Онзи Ден. Изведнъж му се стори, че времето се е прегънало върху себе си и че самата Рут лежи на земята, а до разперените й пръсти се търкаля консерва царевица. Продавачът чу как куршумът бръмва над главата му като разгневена пчела и веднага се закова на място, вдигайки ръце.
— Не стреляйте, господине! — чу се да казва с треперещия, немощен глас на грохнал старец. — Вземете всичко от касата, само не ме убивайте!
— Обърни се! — изрече мъжът, обърнал наопаки световната костенурка на Чип през Онзи Ден; мъжът, заради когото за малко да го убият (бе прекарал в бриджтънската болница цели две седмици, милостиви Исусе!) и който сега се завръщаше като някакво кошмарно чудовище от нечий детски килер. — Всички останали на пода, но ти се обърни, продавачо! Обърни се и ме виж. И добре ме разгледай.
ТРИ
Мъжът се олюля и за момент Роланд си помисли, че ще припадне, вместо да се обърне. Навярно някаква първична, ориентирана към оцеляването част от съзнанието му усещаше, че припадъкът щеше да му донесе сигурна смърт, защото продавачът успя да се задържи на краката си и в крайна сметка се обърна към Стрелеца. Бе облечен почти по същия начин, както преди двайсет и две години — черната вратовръзка и месарската му престилка, вързана високо над кръста, вероятно бяха същите. Косата му бе зализана назад, само дето беше снежнобяла вместо прошарена. Роланд си спомни как кръвта бе шурнала от лявото слепоочие на мъжа, когато куршумът — изстрелян от самия Андолини — го бе улучил. Сега там се виждаше сивата плетеница на някогашните шевове. Стрелеца забеляза, че мъжът сресваше косата си по начин, който афишираше белега, вместо да го прикрива. Или бе извадил невероятен късмет, или беше спасен от ка. Роланд смяташе, че ка бе по-вероятното обяснение.