Когато погледите им се срещнаха, синът на Стивън Дисчейн видя тревогата и ужаса в очите на продавача и предположенията му веднага се потвърдиха. Да, това определено беше работа на ка.
— Имаш ли коламобил, камиономобил или так-си? — попита Роланд, насочил дулото на револвера си към корема на злополучния собственик.
Джейк пристъпи напред.
— Какво караш? — намеси се той. — Това има предвид.
— Камион! — изхленчи собственикът на магазина. — Пикап. „Интернешънъл Харвестър“. Ей го там, отпред на паркинга. — При тези думи той бръкна толкова рязко под престилката си, че Роланд за малко да го застреля; добре, че продавачът не забеляза нищо. Всички посетители бяха легнали по очи на пода, включително и жената пред кантара. Стрелеца подуши мириса на месото, което тя купуваше в момента на появата им, и стомахът му изкъркори. Беше уморен, гладен и смазан от скръб, а трябваше да обмисли и свърши още толкова много неща! Джейк би казал, че има нужда от малко „разпускане“, ала Роланд не виждаше никаква възможност за отдих (поне в близко то бъдеще).
Когато ръката на продавача отново се показа, в треперещите му пръсти подрънкваше връзка ключове. Те проблеснаха, улавяйки лъчите на следобедното слънце, и Стрелеца примигна. Първо човекът с бялата престилка бе пъхнал ръка под дрехата си, без да поиска разрешение (и на всичкото отгоре го бе направил бързо), а сега размахваше лъскави метални предмети, за да заслепи противника си. Роланд имаше чувството, че прави всичко възможно, за да бъде застрелян. Но нима не бе действал по същия начин и в деня на засадата? Магазинерът (който тогава бе доста по-пъргав и кръстът му не бе превит като на вдовец) бе тръгнал след двамата стрелци, подобно на котка, която се бута в краката ти, докато не я настъпиш, сякаш изобщо не забелязваше куршумите, свистящи около тях (нито пък онзи, дето го бе улучил). Стрелеца си спомни, че по някое време продавачът бе започнал да говори за своя син, все едно чакаше реда си в бръснарницата и се чудеше как да запълни времето си. Продавачът бе станал техен ка-май, а ка често проявяваше благосклонност към тези хора, поне докато не й писнеше от странностите им и не ги изметеше от света.
— Вземете камиона, вземете го и си тръгвайте! — извика им собственикът на магазина. — Ваш е! Подарявам ви го! Наистина!
— Ако не спреш да размахваш тези проклети ключове пред лицето ми, сай, ще взема не камиона, а живота ти! — заплаши го Роланд. Зад тезгяха имаше друг часовник. Стрелеца отдавна беше забелязал, че този свят е пълен с часовници, сякаш хората си мислеха, че по този начин могат да уловят времето. Четири без десет, което означаваше, че бяха изминали девет минути от пристигането им в Ключовия свят. Времето препускаше. Някъде наблизо Стивън Кинг вече бе излязъл на следобедната си разходка и се намираше в смъртна опасност, ала не знаеше това. Ами ако вече бе умрял? Те — всъщност Роланд — смятаха, че гибелта на писателя ще отекне мощно като Лъчетръс, но можеше и да не стане така. Нищо чудно и последиците от смъртта му да не бъдат внезапни.
— Колко път има оттук до Търтълбек Лейн? — попита Стрелеца.
Беловласият сай само го изгледа с разширени от ужас очи. Никога през живота си Роланд не бе изпитвал по-голямо желание да застреля човек… или поне да го фрасне с дръжката на револвера по главата. Продавачът имаше глупавия вид на коза, заклещила се в някаква дупка.
В този момент жената, която лежеше пред кантара, проговори. Тя вдигна глава към Роланд и Джейк — както си лежеше по корем, с ръце на гърба.
— Това не е в Ловъл, господине. Дотам има поне седем-осем километра.
Само един поглед в очите й — кафяви и големи, изплашени, но не и обезумели от страх — бе достатъчен на Роланд, за да реши, че му трябва именно тя, а не стария продавач. Освен ако…
Той се обърна към Джейк:
— Ще можеш ли да ни закараш дотам с камиона на продавача?
Стрелеца видя, че момчето изгаря от желание да отговори утвърдително, ала впоследствие си дава сметка, че не може да си позволи да провали мисията им с нещо, което не бе опитвал никога през живота си.
— Не — въздъхна Джейк. — Ами ти?
Роланд бе наблюдавал как Еди кара колата на Джон Кълъм. Не изглеждаше толкова трудно… но не трябваше да забравя хълбока си. Роза му бе казала, че сухото разкривяване се разпространява бързо — като пожар, раздухван от силен вятър — и той вече знаеше какво бе имала предвид тя. Преди да отидат в Кала Брин Стърджис, болката го бе прорязвала само от време на време, докато сега му се струваше, че ставата му е инжектирана с нажежено до бяло олово, след което са я увили с бодлива тел. Болката бе обхванала целия му крак от бедрото до глезена му. На Роланд му бе направило впечатление как Еди си служеше с педалите, натискайки ту този, който караше колата да забързва, ту онзи, който я караше да забавя ход — и все използваше десния си крак. Което означаваше, че ставата му щеше да е подложена на постоянно натоварване.