Съществото в скута на момчето — което изглеждаше на госпожа Тасенбаум като кръстоска между куче и енот — отново излая.
„Еба си“. Бе почти сигурна в това.
Собственикът на магазина и другите клиенти се бяха наредили от другата страна на стъклото и ги зяпаха с нескрито любопитство. Жената изведнъж разбра как се чувстваха рибите в аквариума.
— Госпожо, можете ли изобщо да карате това нещо? — извика момчето. На гърба си носеше някаква износена торба. Приличаше й на чанта за вестници, само дето беше кожена и като че ли бе пълна с чинии.
— Мога, младежо, не се притеснявай! — Айрийн Тасенбаум беше едновременно ужасена и… нима това не й харесваше! Харесваше й и още как. През последните осемнайсет години тя изпълняваше ролята на украшение на великия Дейвид Тасенбаум, поддържаща роля в бляскавия му живот, дамата, която казваше „Опитай едно от тези“, когато минаваха покрай отрупаните с ордьоври маси на множеството партита. Сега изведнъж бе станала център на нещо и вътрешният й глас й нашепваше, че то бе от изключително значение.
— Поеми си дълбоко дъх — каза й мъжът със суровото, загоряло от слънцето лице. Блестящите му сини очи се спряха на нейните и в този миг всички други мисли излетяха от съзнанието й. Освен това усещането беше адски приятно. „Ако това е хипноза — помисли си тя, — трябва да се учи в училище.“ — Задръж го, сетне издишай. И най-накрая подкарай това нещо, в името на баща си!
Айрийн Тасенбаум изпълни указанията му и изведнъж денят й се стори по-ярък — почти искрящ, — а в ушите й изведнъж зазвучаха някакви пеещи гласове. Прелестни гласове. Дали радиото на харвестъра беше включено, настроено на някаква станция за класическа музика? Нямаше време да проверява. Откъдето и да идваше тази музика, беше изключително приятна. И успокояваща… като дълбокото поемане на въздух.
Госпожа Тасенбаум натисна за пореден път амбреажа и запали двигателя. Този път машината пое безотказно назад и се върна на пътя, без нито веднъж да се запъне. Жената се опита да я подкара напред и вместо на първа, превключи директно на втора скорост, отпускайки неволно съединителя. Така за малко да убие отново целия ентусиазъм на харвестъра, ала този път той явно се смили над шофьора си, защото се заклатушка бавно по шосето сред симфонията на проскърцващите бутала и мистериозното тракане изпод предния капак.
— Знаеш ли къде е Търтълбек Лейн? — попита Роланд, докато се движеха на север. Далеч пред тях, до табела с надпис „КЪМПИНГ ЗА МИЛИОНИ“, някакво синьо микробусче излезе на пътя.
— Да — отвърна тя.
— Сигурна ли си? — присви очи Стрелеца. Последното нещо, което искаше, бе да губят скъпоценното си време в лутане по разни затънтени селски пътища.
— Да. Имаме приятели, които живеят там. Семейство Бекхард.
Роланд замълча, опитвайки се да си спомни къде бе чувал това име. После се сети. Така се казваше собственикът на къщата, където той и Еди бяха провели последното си съвещание с Джон Кълъм. Стрелеца усети как нещо го жегна болезнено в сърцето, когато в паметта му изплува споменът за Еди — кипящ от енергия и воля за живот, какъвто беше в онзи буреносен следобед.
— Добре — рече. — Вярвам ти.
Айрийн му хвърли бегъл поглед.
— За къде си се разбързал така, господине? Също като белия заек от „Алиса в Страната на чудесата“ си. Толкова ли важна среща имаш?
Стрелеца поклати глава.
— Няма значение. Просто си карай. — Погледна към часовника на таблото, но той не работеше — бе спрял много отдавна, а стрелките му бяха застинали на (естествено) 9:19. — Навярно още не е твърде късно — промърмори мъжът, докато далеч пред тях синият микробус лъкатушеше между бялата лента и южното платно. Госпожа Тасенбаум тъкмо щеше да каже нещо остроумно за хората, които са започнали да пият преди пет, ала в този момент бусът се върна на северното платно, превали следващото възвишение и изчезна в посока към Ловъл.