— Как може да си сигурен в това? — извика момчето на име Джейк на мъжа — който най-вероятно бе неговият баща, предположи Айрийн. — Как може да си толкова абсолютно сигурен?
Вместо да отговори на въпроса на детето, мъжът на име Роланд впери пронизващо сините си очи в нея. Госпожа Тасенбаум мигом почувства как кожата й настръхва.
— Продължавай напред, сай, ако ти е угодно.
Жената погледна към стръмно спускащата се алея и рече:
— Ако го направя, може и да не успея да върна обратно тази кофа с ръждясали болтове.
— Ала ще трябва да го сториш — отсече Роланд.
ДЕВЕТ
Човекът, който косеше тревата, беше крепостният селянин на Кинг, предположи Роланд, или както там се наричаше в този свят. Косата му, подаваща се под сламената шапка, беше побеляла, но гърбът му бе изправен и як и явно носеше без усилие бремето на годините. Когато камионът се заклатушка по стръмната алея, мъжът спря косачката и се обърна към тях, след което изключи машината. В същото време вратата от другата страна на шофьора се отвори и Стрелеца скочи на земята. Щом го видя, крепостникът на Кинг побърза да свали капелата си; според Роланд жестът му бе абсолютно несъзнателен. В следващия миг погледът му се спря на огромния револвер, който висеше на хълбока на непознатия, и очите му се разшириха от изумление, при което мрежата от бръчки около тях изчезна напълно.
— Здравейте, господине — каза крепостникът с нескрито любопитство. „Мисли си, че съм пришълец — каза си Стрелеца. — Също като нея.“
А нима двамата с Джейк не бяха пришълци… поне в известен смисъл? Нима не се бяха появили в такова време и място, за които подобни неща бяха нещо съвсем обикновено?
И където времето направо препускаше.
Преди човекът да успее да продължи, Роланд го засипа с порой от въпроси:
— Къде са те? Къде е той? Къде е Стивън Кинг? Говори, човече, и гледай да ми кажеш истината!
Сламената шапка се изплъзна от ръцете на човека и се приземи грациозно до краката му на току-що окосената трева. Лешниковите му очи се вторачиха в Стрелеца — така безпомощните птици наблюдават пълзящата към тях змия.
— Родата му е оттатък езерото, в оназ къща дет’ я имат там — рече слугата. — Дет’ беше на Шиндлер едно време. Май са на некво парти. Стив рече, че ще отиде при тях, след кат’ се поразходи. — Човекът посочи към малкия черен автомобил, чиято предница надничаше зад къщата.
— Къде се разхожда? — изстреля Роланд. — Ако знаеш, веднага кажи на тази дама!
Беловласият мъж погледна през рамо и отново се обърна към непознатия човек с вид на каубой.
— Ам’ че по-лесно ще е направо аз да ви закарам.
Стрелеца се замисли над това. Да, в началото определено щеше да е по-лесно. Накрая обаче… дали нямаше да стане по-трудно, когато Кинг щеше да е или спасен, или изгубен? Бяха открили жената на пътя на ка. Колкото и малка да бе ролята й, първо бяха намерили нея по Пътя на Лъча. В края на краищата това бе най-важното. Що се отнася до скромната й роля, в никакъв случай не трябваше да съдят прибързано за тези неща. Нима той и Еди не бяха смятали, че Джон Кълъм, когото бяха срещнали на около три колела северно оттук, ще изиграе незначителна роля в тяхната история? А какво бе станало в крайна сметка?
Всичко това профуча през съзнанието му за по-малко от секунда; цялата информация, която му трябваше (Еди би я нарекъл „предчувствие“), поднесена във вида на ярка мисловна стенограма.
— Не — рече и посочи с палец зад рамото си. — Кажи на нея. Веднага.
ДЕСЕТ
Момчето — Джейк — се бе облегнало апатично на седалката, а ръцете му висяха отпуснати от двете страни на тялото му. Причудливото куче се взираше загрижено в лицето на хлапето, но Джейк не даваше никакви признаци да го забелязва. Очите му бяха затворени и Айрийн Тасенбаум първо си помисли, че е припаднал.
— Синко?… Джейк?
— Виждам го — промълви момчето, без да вдига клепачи. — Не Стивън Кинг — него не мога да го достигна, — а другия. Трябва да го забавя. Как мога да го забавя?