Госпожа Тасенбаум бе слушала достатъчно от диалозите, които съпругът й водеше със себе си по време на работа, за да се досети веднага, че въпросът на Джейк бе адресиран към самия него. В същото време нямаше никаква представа за кого говори хлапето — знаеше само, че не бе Стивън Кинг. Което означаваше, че оставаха около шест милиарда други възможности.
436
Въпреки това отговори на самонасочения въпрос, защото от личен опит знаеше кое бе онова, което все забавяше нея.
— Жалко, че не му се ходи до тоалетната — рече тя.
ЕДИНАЙСЕТ
Ягодите в Мейн още не са узрели — малко е раничко за тях, — но пък има малини. Джъстин Андерсън (от Мейбрук, Ню Йорк) и Елвира Туутейкър (приятелката й от Ловъл) се разхождат покрай шосе № 7 (Елвира го нарича „Старият път за Фрайбърг“) с пластмасовите си кофи и берат от храстите, поникнали по протежението на стария каменен зид (дълъг близо километър). Той е построен още преди сто години от Гарет Маккийн — прапрадядото на човека, с когото Роланд Дисчейн от Гилеад разговаря точно в този момент. Ка е като колело, ако още не сте го разбрали.
Двете жени се наслаждават на разходката си, но не защото обичат толкова много малините (Джъстин признава, че никога не хапва от своите; семенцата попадат между зъбите и), а защото така могат да разменят последните новини около уважаваните си семейства и да се посмеят малко, припомняйки си годините, когато приятелството им беше в началото и все още представляваше най-важното нещо в живота им. Бяха се запознали в колежа „Васар“ преди хиляда години и заедно носеха Маргаритката при завършването на предпоследния курс. Точно за това си говорят, когато синият микробус — Джъстин веднага разпознава, че е „Додж Караван“ от 1985, защото най-големият й син си купи точно такъв, когато семейството му започна да се разраства — се появява иззад завоя на немския ресторант на „Мелдър“. Той криволичи от едното в другото платно, а гумите му вдигат облаци прах, когато заорават ту в южния, ту в северния банкет. Втория път, когато прави това — внезапно бусът се е понесъл стремително към тях, — Джъстин си мисли, че като нищо ще хлътне в канавката и ще се преобърне (като „преобърната костенурка“, както обичаха да казват през четирийсетте в колежа „Васар“), ала е последния момент шофьорът овладява машината и я връща на шосето.
— Внимавай, този човек сигурно е пиян! — извиква разтревожено Джъстин. Тя дръпва Елвира назад, но пътят им е препречен от стария каменен зид с малинови храсти. Бодлите се впиват в панталоните им („слава Богу, че никоя от нас не беше с шорти“_, ще си помисли Джъстин по-късно… когато има време да си помисли) и отскубват миниатюрни вълма тъкан._
Джъстин си мисли, че трябва да прегърне приятелката си през рамо и да се претъркулят над високия до бедрата им зид — да направят задно премятане, както обичаха да казват в часовете по физическо в гимназията, — но преди да се застави да го стори, синият микробус вече е отгоре им, ала само профучава покрай тях и продължава по шосето.
Джъстин го гледа как отминава сред приглушеното бумтене на рокмузика. Сърцето й бие тежко в гърдите, а на езика си усеща металическия вкус на повишения адреналин. Синият бус продължава да лъкатуши от двете страни на бялата лента. Шофьорът му се мъчи да промени курса и се връща в дясното платно, ала ето че гумите отново заорават в чакъла по банкета, вдигайки във въздуха облаци жълтеникав прах.
— Божке, надявам се Стивън Кинг да види този задник! — възкликва Елвира. Преди шестстотин-осемстотин метра се разминаха с писателя и се поздравиха с него — почти всеки от града го бе виждал по време на следобедните му разходки.
Сякаш шофьорът чува, че Елвира Туутейкър го нарича „задник“, защото стоповете на буса пламват, машината отбива встрани и спира. Когато вратата се отваря, гърмящата музика забумтява още по-силно. Двете жени чуват как водачът — който е мъж — крещи на някого (Елвира и Джъстин изпитват искрено съжаление към човека, принуден да пътува с този шофьор в прекрасния юнски следобед). „Дан сте го пипнали! — вика той. — Не е за вас, чувате ли ме?“ Сетне водачът слиза от буса и се прехвърля над каменния зид, като си помага с пръчка, след което се скрива в храстите. Синият бус стои на шосето с отворена врата и включен двигател — от единия му край излиза синкав дим, а от другия — хардрок.