„Хайде да видим“ — каза си Айрийн Тасенбаум и подкара харвесгъра по средата на пътя, натисна съединителя и превключи скоростния лост на трета. Старият камион не полетя по-бързо от скоростта на светлината и не надбяга времето, но стрелката на скоростомера стигна до осемдесет… и продължи да пълзи нагоре. Пикапът превали един хълм и полетя за кратко във въздуха, след което гумите му се приземиха върху асфалта и той се понесе по нанадолнището.
Най-накрая някой да бъде щастлив; Айрийн Тасенбаум изкрещя от възторг.
СЕДЕМНАЙСЕТ
Стивън Кинг прави две разходки — кратка и дълга. Кратката го отвежда до пресечката на Уорингтън Роуд и шосе № 7, след което писателят се връща у дома — в „Сара Лафс“ — по същия път. Този маршрут е дълъг пет километра. Дългата разходка (така се казва и една от книгите му, написана под псевдонима Ричард Бакман, преди светът да се промени) го отвежда до пресечката на Уорингтън, откъдето поема по шосе № 7 и го следва до Слаб Сити Роуд, сетне се връща по шосе № 7 и върви до Бери Хил, без да свива по Уорингтън. Прибира се вкъщи откъм северния край на Търтълбек Лейн — този маршрут е дълъг шест километра. Днес Стивън Кинг решава да си направи дълга разходка, но когато стига до пресечката на шосе № 7 и Уорингтън Роуд, спира и си мисли дали да не се върне по краткия път. Винаги внимава, когато върви по шосе № 7, въпреки че трафикът тук е слаб дори и през лятото; движението е натоварено единствено по времето на Фрайбъргския панаир, а той няма да започне преди първата седмица на октомври. Видимостта при повечето участъци е добра — ако се задава някой лош (или пиян) шофьор, можеш да го забележиш от шестстотин-седемстотин метра, което означава, че ще имаш достатъчно време, за да се отдръпнеш встрани. Има само едно място, където видимостта ти е ограничена — и това е хълмът точно зад кръстовището на Уорингтън Роуд. Кинг го нарича „миокардовия баир“, защото сърцето му яко се озорва, докато го изкачи, но нали точно затова прави тези глупави разходки в края на краищата? Да рекламира онова, което телевизионните водещи наричат „сърдечно здраве“? Отказал е пиенето, отказал е дрогата, почти е отказал цигарите, прави упражнения. Малко ли е?
Ала гласът в главата му продължава да му шепне. „Разкарай се от главния път — му казва той. — Връщай се вкъщи. Ще имаш един час, преди да се присъединиш към останалите на партито, вихрещо се на другия край на езерото. Можеш да свършиш малко работа. Дори и да започнеш следващата история за Тъмната кула — вече си мислил над нея, нали?“
Да, така е, но вече има история, върху която работи, и тя много му харесва. А да се върне към света на Кулата е все едно да заплува в дълбоки води. Може да се удави. Въпреки това, докато стои на този кръстопът, внезапно осъзнава, че ако се върне по-рано, ще направи точно това. Просто няма да може да се спре. Ще се заслуша в онова, което понякога нарича Вес’-Ка Ган — Песента на Костенурката (или Песента на Сузана — понякога). Ще зареже сегашната история, ще обърне гръб на познатите места и отново ще се хвърли в тъмните води. Правил го е четири пъти досега, но този път ще трябва да преплува цялото разстояние до другия бряг.
Или ще го преплува, или ще се удави.
— Не — казва писателят. Говори си на глас, и защо не? Тук никой няма да го чуе. До ушите му достига далечното ръмжене на приближаваща се кола — а може би две? Едната на шосе № 7, а другата — на Уорингтън Роуд, — но това е всичко.
— Не — повтаря той. — Първо ще си довърша разходката, а после отивам на купона. Днес няма да напиша нито ред повече. Особено пък за Кулата.
И така, той оставя кръстовището зад гърба си и започва да се изкачва по хълма с ограничената видимост. Стивън Кинг върви към приближаващия се додж, без да знае, че върви към своята гибел. Ка на рационалния свят иска той да умре; а ка на Първоначалието_ иска да остане жив и да продължи да пее песента си. В този слънчев следобед в Западен Мейн неудържимите сили се насочват към оста на мирозданието и за пръв път след оттеглянето на Първоначалието всички светове се обръщат към Тъмната кула, издигаща се в края на Кан’-Ка Но Рей (приблизително „Алените поля на нищото“). Дори Пурпурният крал престава да надава зловещите си писъци. Защото Тъмната кула е тази, която ще реши._