— Веднага премести буса си от мъжа, когото блъсна — процеди тя. — Бавно. И ако блъснеш хлапето отново, кълна се, че ще пръсна кретенската ти кратуна на парчета.
Брайън Смит се опули насреща й с кръвясалите си, ококорени очи.
— Какво хлапе? — попита той.
ТРИ
Когато предната гума на микробуса слезе от бедрото на писателя, Роланд видя, че долната половина на тялото му е изкривена неестествено надясно и платът на дънките му е издут от голяма буца. Бедрената му кост най-вероятно. На всичкото отгоре и челото му бе разцепено от камъка, в който се бе ударил, и дясната страна на лицето му бе цялата в кръв. Кинг изглеждаше по-зле от Джейк — много по-зле, — ала на Стрелеца му бе достатъчен един-единствен поглед, за да разбере, че ако сърцето му бе здраво и шокът не го бе убил, най-вероятно щеше да преживее всичко това. Отново видя как Джейк хваща писателя през кръста, завърта го наляво, засланя го и поема удара със собственото си крехко тяло.
— Пак се срещаме — промълви Кинг с немощен глас.
— Помниш ме.
— Да. Сега си спомних. — Писателят облиза устните си. — Жаден съм.
Роланд нямаше с какво да утоли жаждата му, а дори и да имаше, пак нямаше да му даде. Поглъщането на течност от тежко ранени хора можеше да доведе до повръщане, а така лесно можеха да се задушат.
— Съжалявам — рече.
— Не. Не съжаляваш. — Кинг отново облиза устните си. — Къде е Джейк?
— Ей-там, на земята. Познаваш ли го?
Кинг се опита да се усмихне.
— Написах го. Къде е онзи, който беше с теб преди? Къде е Еди?
— Умря — отвърна Стрелеца. — В Девар-той.
Писателят се намръщи.
— Девар… Не знам какво е това.
— Така е — кимна Роланд. — Именно затова сме тук. Един от приятелите ми е мъртъв, друг навярно умира и тетът ни е разрушен. И то само защото един мързелив, страхлив човек е спрял да върши онова, което ка е предначертала за него.
По шосе № 7 не минаваха никакви коли. Светът бе потънал в тишина, като изключим виещия рунтавелко, чуруликащите птички и лаещите ротвайлери. Сякаш бяха замръзнали във времето. „И нищо чудно да е така“ — помисли си Роланд. Бе видял достатъчно неща, за да знае, че това не е невъзможно. Нямаше нищо невъзможно.
— Изгубих Лъча — каза Кинг. Той лежеше на килима от борови иглички до горичката. Ранното лято сияеше около него, обгръщайки света в изумрудено-златиста мъгла.
Роланд се наведе и му помогна да се изправи. Писателят изкрещя от болка, когато подутата буца на десния му хълбок остърга натрошената ставна ябълка, но не се възпротиви. Стрелеца посочи към небето. То бе покрито от перести облаци — los angeles, както ги наричаха пастирите от Меджис, — които бяха застинали неподвижно в синевата. Бяха като нарисувани… с изключение на тези точно над главите им, които се носеха стремително, сякаш тласкани от мощен вятър.
— Не виждаш ли? — прошепна Роланд в охлузеното, покрито с пръст ухо на писателя. — Точно над главата ти! Навсякъде около теб! Не го ли усещаш? Не го ли виждаш?
— Да — пророни Кинг. — Сега го виждам.
— Добре, но винаги е било така — рече Стрелеца. — Не си го изгубил — просто си отвърнал страхливия си поглед. Приятелят ми трябваше да го спаси, за да го съзреш отново.
Роланд бръкна в патрондаша си и извади един куршум оттам. В началото не можа да направи стария си ловък номер — пръстите му трепереха прекалено силно. Успя да ги успокои едва когато си каза, че колкото повече време се бави с това, толкова по-голяма става вероятността да ги прекъснат, а и Джейк можеше да издъхне, докато той се занимаваше с това жалко подобие на мъж.
Стрелеца погледна нагоре и видя, че жената е насочила револвера му към шофьора на синьото возило. Това бе добре. Тя бе добра — защо Ган не беше дал историята на Тъмната кула на някой като нея? Какъвто и да беше случаят, инстинктът му да я вземат с тях се бе оказал правилен. Дори адската врява на песовете бе утихнала. Ко ближеше смазката и праха от лицето на Джейк, а в задната част на микробуса Булет и Пистъл нагъваха лакомо пържолата, необезпокоявани от господаря си.