Роланд издаде някакъв приглушен, гърлен звук, сякаш се задушаваше. В съзнанието му изплува споменът за Федик — как Джейк бе казал „Хайл, татко“, след като бяха преминали през портала. Тогава Роланд също го беше прегърнал, само че сърцето на момчето бе живо и биеше. Какво ли не би дал, за да почувства как тупти отново…
— Имаше и още нещо — допълни госпожа Тасенбаум, — но трябва ли да губим време сега, при положение че мога да ти го кажа и по-късно?
Стрелеца веднага разбра какво искаше да каже тя. Историята, която Стивън Кинг и Брайън Смит знаеха, бе доста простичка. В нея нямаше място за един върлинест странник с обветрено от пътешествията лице и огромен револвер, нито пък за жена с прошарена коса, да не говорим за умряло момче, нарамило торба, пълна с остри чинии, и затъкнало автоматичен пистолет в колана на панталоните си.
Единственият въпрос беше дали жената наистина щеше да се върне при него. Тя не беше първият човек, когото бе привлякъл да върши неща, с които обикновено не се занимаваше в ежедневието си, но си даваше сметка, че всичко можеше да й се стори различно, когато се отделеше от него. Да я накара да му обещае — „Заклеваш ли се да се върнеш при мен, сай? Заклеваш ли се в мъртвото сърце на това момче?“ — нямаше да доведе до нищо. Тя можеше да е напълно искрена, след което да размисли преди още да е превалила първия хълм.
Ала въпреки всичко, когато бе имал възможността да вземе продавача, който му бе предоставил камиона си, не го бе направил. Нито пък я замени със стареца, косящ тревата пред къщата на писателя.
— Ще ми я разкажеш по-късно — каза Стрелеца. — Сега тръгвай по пътя си. Ако поради някаква причина почувстваш, че не можеш да се върнеш, няма да те запомня с лошо.
— Къде би могъл да отидеш сам? — попита Айрийн Тасенбаум, съпругата на изобретателя на компютърния гений Дейвид Тасенбаум. — Знаеш ли изобщо къде да отидеш? Това не е твоят свят. Нали?
Роланд не обърна внимание на въпроса й.
— Ако тук все още има хора, когато дойдеш — стражари, пазители на мира, сини гърбове, не знам още какви, — подмини, без да спираш. Върни се след половин час. Ако още са тук, продължи да караш. Спри едва когато теренът е чист.
— На тях няма ли да им направи впечатление, че се размотавам наоколо?
— Не знам — вдигна рамене Роланд. — Смяташ ли?
Тя се замисли, сетне се усмихна.
— Ченгетата от тази част на света? Едва ли.
Мъжът с каубойските дрехи кимна, доверявайки се на преценката й.
— Когато почувстваш, че е безопасно, спри. Няма да ме видиш, но аз ще те забележа. Ще те чакам, докато се стъмни. Ако дотогава не си дошла, ще продължа сам.
— Ще се върна при теб, само че няма да карам тази жалка таратайка — каза жената. — Ще бъда с „Мерцедес Бенц S 600“ — добави тя с известна гордост в тона си.
Стрелеца не знаеше какво е „Мерцедес Бенц“, но кимна разбиращо.
— Добре. Сега тръгвай. Ще си поговорим по-късно, когато се върнеш.
„Ако се върнеш“ — си рече наум.
— Мисля, че може би искаш това — рече спътницата му и пъхна револвера му обратно в кобура.
— Благодаря, сай.
— Няма защо.
Той остана загледан след нея, докато тя пристъпваше към стария камион (според него таратайката, както я бе нарекла, бе започнала да й харесва, без значение как говореше за нея) и се пъхаше зад волана. Изведнъж осъзна, че в пикапа имаше нещо, което можеше да му потрябва.
— Почакай!
Госпожа Тасенбаум тъкмо щеше да завърти ключа и да запали двигателя, ала в последния момент го остави и изгледа въпросително Стрелеца. Роланд положи внимателно Джейк на земята, под която скоро щеше да бъде заровен (тази мисъл го бе накарала да извика) и се изправи на крака. Изохка, лицето му се смръщи и той веднага се подпря за хълбока, ала всичко това бе само навик. Болката бе изчезнала.
461
— Какво има? — попита Айрийн Тасенбаум. — Ако не тръгна скоро…
— Да. Знам — каза Стрелеца погледна в каросерията на камиона. Сред разпилените инструменти се виждаше и нещо четвъртито, покрито с брезент. Краищата на покривалото бяха затъкнати под него, за да не бъдат издухани от вятъра. Когато Роланд отметна брезента, видя осем-десет кутии от онази твърда хартия, която Еди наричаше „мукава“. Те бяха наредени една до друга под формата на правоъгълник. Картинките, нарисувани върху тях, му подсказаха, че става въпрос за кутии бира. Това нямаше абсолютно никакво значение. Нямаше да му пука дори и да бяха пълни с експлозив.