Брезентът бе онова, което му трябваше.
Роланд се отдръпна от харвестъра, взел покривалото в ръце, и каза:
— Сега вече можеш да потегляш.
Жената стисна отново ключа, ала не го завъртя веднага.
— Сър — започна тя, — дълбоко съжалявам за загубата ви. Просто исках да ви кажа това. Виждам какво означаваше момчето за вас.
Роланд Дисчейн наведе глава, без да каже нищо.
Айрийн Тасенбаум остана загледана в него още няколко секунди, напомняйки си, че понякога думите са абсолютно безполезни, след което запали двигателя и затръшна вратата. Харвестърът описа голям завой и излезе на шосето (на Роланд му направи впечатление, че жената вече се справяше много по-добре със съединителя), насочвайки се към Ийст Стоунхам.
Съжалявам за загубата ви.
Вече бе останал сам с тази загуба. Бе останал сам с Джейк. Стрелеца се загледа в горичката до шосето, взирайки се в двама от хората, притеглени от това място — един припаднал мъж и едно мъртво момче. Очите му бяха сухи, горещи — за момент си помисли, че отново е изгубил способността си да заплаче. Тази идея го ужаси. Ако не можеше да заридае след всичко, което се бе случило — след всичко онова, което бе придобил и изгубил отново, — какъв смисъл имаше от него? Ето защо изпита неизмеримо облекчение, когато сълзите най-накрая се появиха. Те бликнаха от очите му, замъглявайки безумносиния им цвят, след което се търкулнаха по наболите му бузи. Плачът му бе тих, но по едно време изхлипа по-силно и Ко го чу. Рунтавелкото вдигна муцунка към стремително носещите се облаци и излая веднъж към тях. Сетне и той замлъкна.
ШЕСТ
Роланд понесе Джейк към гората, а Ко припкаше до петите му. Обстоятелството, че пухкавото зверче също плачеше, ни най-малко не изненада Стрелеца; бе го виждал да плаче и преди. Времето, когато бе смятал, че изблиците на интелект (и съчувствие) от страна на Ко бяха плод единствено на подражание, отдавна бе отминало. Сега в главата на Роланд се въртеше молитвата за мъртвите, която бе чул от Кътбърт по време на последната им битка — тази на Джерико Хил. Стрелеца се съмняваше, че Джейк има нужда от молитва, за да стигне до полянката, но му беше необходимо нещо, към което да насочи мислите си, защото усещаше, че ако ги остави да потекат в грешната посока, ще рухне тотално. Навярно по-късно щеше да се отпусне в обятията на истерията — или дори на гнева и изцеляващата лудост, — но не и сега. Сега не искаше да се пречупва. Не искаше смъртта на момчето да се окаже напразна.
Изумрудено-златистата лятна омара, която можеше да се види само в горите (особено в древните лесове като онзи, в който вилнееше мечокът Шардик), се бе сгъстила. Слънчевите лъчи я прорязваха с ослепителните си остриета и мястото, където Роланд най-накрая спря, напомняше вътрешността на катедрала. Бе изминал повече от двеста крачки в западна посока от шосе № 7. Сега положи трупа на момчето на земята и се огледа. Наоколо се търкаляха ръждясали кенове от бира и празни кутии за патрони, навярно изхвърлени от минаващи ловци. Роланд разчисти полянката, след което погледна към Джейк, бършейки сълзите, които замъгляваха погледа му. Лицето на момчето бе чисто като полянката — Ко се бе погрижил за това, — но едното му око бе отворено, придавайки му зловещ вид. Стрелеца затвори клепача му с пръст и когато той отново се вдигна нагоре (подобно на своенравна щора), облиза възглавничката на палеца си и пак го притвори. Този път окото остана затворено.
Ризата на Джейк бе изцапана с прах и кръв. Роланд я махна, след което свали своята и облече сина си с нея. Тя стигна почти до коленете на момчето, но Стрелеца реши да не я запасва в панталоните му, тъй като по този начин скриваше кървавите петна по тях.
През цялото това време Ко го наблюдаваше със сълзи, бликащи от обрамчените му в златисто очи.
Роланд очакваше почвата под килима от борови иглички да е мека и рохкава, каквато и се оказа всъщност. Тъкмо бе започнал да копае гроба на момчето, когато чу ръмженето на приближаващ се автомобил. Откакто бе занесъл трупа на сина си в гората, по шосе № 7 бяха минали няколко коли, ала дразнещото бръмчене на този двигател не можеше да се сбърка. Мъжът със синьото возило се беше върнал. Честно казано, Роланд не вярваше, че ще направи така.
— Стой тук — промълви на рунтавелкото. — Стой тук и пази господаря си. — Не, не така. — Стой тук и пази приятеля си.